Попаднах в непознато село. Свърших си работата в общината и докато чаках единствения автобус към града, реших да поразгледам. Село като село. Тъжна гледка.
На една пейка до порутена къщица седеше дядо. Дрехите му вехтички, но чисти. Каскетчето му и то си беше на мястото, върху кичур бяла коса.
- Що щеш, чедо по нашите улици?
Архаичното обръщение веднага спечели симпатиите ми. Приседнах на един камък срещу него и се започна един разговор... Едни спомени... За младост, за бивалици, за любов.
- ... а смехът ù, смехът беше дълбок и накъсан, като картечен откос. Разстрелва те с него и те улучва право в сърцето. Заразява те. Не можеш да ù устоиш.
Аз стоя срещу нея. Гледам я. Тя се смее. Очите ù се смеят, кестенявите коси по раменете ù - и те се смеят. Тя цялата е смях. Засмивам се и аз. Посягам да хвана ръцете ù. Тя уж ми ги подава, а в последния миг се изтръгва от мен и отлита между дърветата. И се смее... "Стигни ме!" И без да ми го казва, аз вече я следвам. Тя се спира под дървото. Ябълка ...