Двор! И порта!
Къща! И голяма! И хубава!
Отминах портата, кога викна.
И къде ще ида, та няма да се върна? И без да се обърна и да погледна през оградата, знам какво ще видя.
Асма! Под нея маса. На нея чашки. До нея столчета. Две. На едното е седнал, другото ме чака.
И съм там. Ако е имало нещо да свърша, да съм го свършил. Няма да го оставя сам да се мъчи! Пък е и едно време… И горещо, и задушно! Но не и под асмата...
- Айде бе, комшу, къде се шляеш? Откога те чакам? А, сядай!
И сядам. И се курдисахме един срещу друг и надигнахме чашките. Разменяме по някой и друг лаф. Как си, къде беше, какво прави и пак надигаме чашките. Да не изветрява това, дето е в тях.
На втората сме. Близнах и я оставих. Той я наври и я обърна наведнъж. Остави я, тупна ме по коляното с ръка, дигна я, посочи пред нас и рече:
- Тук! Ей тук, ще ме оставиш! С краката нататък.
- Ти да не си откачил?
- Не съм! Нали запомни, с краката нататък, да гледам натам. ...