Опияняваща нощ. Черна, мека и топла като кадифе. Небето и земята се сливаха в едно и звездите сякаш блестяха в нищото. Едновременно далечни и близки, мигащи и неподвижни, красиви и студени, те криеха в себе си цялото онова очарование, което човек сякаш не, вижда, ами по-скоро чувства когато отправи поглед към тях.
В клоните на близките дървета беше кацнал славей и сладките му чисти, камбанени трели се сливаха с приспивната песен на щурците с мекото шумолене на тревата и на младите пролетни листа. Уханието на първите цветя изпълваше леко хладния въздух полюшван от тих ветрец. Въздуха плътен като нощта и в същото време лек, той сякаш целия беше само аромат.
Пълната луна изплува над клонестите дървета и досегашните им сенки се избистриха в меко сияещи, почти сливащи се с нощта правилни форми на прегърнали се тежки многолетници с нежни листенца. Студено красивите лунни лъчи се плъзнаха в ефирността на въздуха и докоснаха с блясъка си капките роса по цветята и тревата. Градината се изпълни ...