Лежеше там, на пищното ложе, една стара човешка фигура. Царят! Това беше истинският цар. Лежеше плътно завит и гледаше нагоре. Лицето му бързо изтиваше, устните му губеха цвета си. Черната дама бе надвиснала над него, приготвила косата си. Държеше в кокалестите си ръце един малък пясъчен часовник, който почти бе изтекъл. Не му оставаше много. Дъхът му натежаваше, силите го напускаха. Но щеше да продължи да се бори срещу нея, да добавя по някоя песъчинка в малкото стъкълце. Поне докато успее да се сбогува с всички. Облиза изсъхналите си студени устни и с последни сили погледна напред. Там се бяха наредили близките му. Всеки, на когото имаше да каже нещо в момента. Първо погледна към старото лице на блед мъж, седящ в най-ляво от всички, някак си незабелязан от тях. Това беше баща му. Той не беше цар, беше обикновен селянин. Нямаше собствена вила, нямаше собствена земя, никога не бе вкусвал свободата. Но сега това не беше важно. Смъртникът тежко пое една голяма глътка въздух, погледна към ...