Беше година 6968 (1460). Остарелият Фружин лежеше на своя смъртен одър. Вече месеци наред сънуваше божии вестители*, които подсказваха, че краят му наближава. Още в ранни зори, той извика синовете си и им предаде своето наследство. Децата и внуците му дълго оплакваха думите на беловласия старец, но той не спираше да ги убеждава:
- Бъдете силни, деца! Бъдете силни! Възродете България веднъж и завинаги. Довършете това, което аз не успях да направя. Знайте, че от сълзите, които роните, са безсмислени. Животът така или иначе приключва. Нейде там съществува свят, в който ние, смъртните люде, ще водим едно вечно съществуване. Затова не плачете, деца мои! Аз отивам там, където е моето място. Превърнете тия ваши сълзи в усмивки. Именно усмивките ще Ви дадат силата, от която се нуждаете.
Неговите наследници, макар и трудно, приеха словата му и се оттеглиха от стаята. Така последният останал жив български престолонаследник можеше да остане сам с мислите си. Той си спомняше с насълзени очи за сво ...