Някога много, много отдавна хората живеели спокойно и щастливо. От сутрин до вечер се трудели и били радостни и доволни от щедрото отплащане на земята за труда им. Сеели най-различни неща, с които се прехранвали. Отглеждали животни. Нямало още злоба, завистта не съществувала и всички били задружни и сплотени. Но един ден се появила Злата Орисница и омагьосала едно тяхно девойче. Всички се разтревожили, защото момичето много се променило. Започнало да нагрубява околните, да крещи, дори разваляло и спъвало работата на другите. Хората започнали да го отбягват, а то още повече се озлобявало. Появявало се изведнъж без да го очакват и правело пакости. Заповядвало им да му донасят разни неща без да се замисли и без да каже „моля ви!”. Накрая всички се възмутили от държанието му и спрели да изпълняват желанията му. Викали си, че то който не работи – не трябва да яде. Нека отново започне да се труди и с пот на челото изкарва прехраната си.
Но не станало така. Никой не знаел, пък и никой не се досещал, че в гората, където била къщата на същото това девойче, съвсем близо до нейния прозорец – изникнало отровно цвете. Същото това цвете – тровело с всеки изминат ден девойчето, чрез уханията си. Самото то , заедно със болната си майка живеели съвсем сами навътре в гората. Преди да се случи това – те двете по цели дни неуморно се трудели, но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. В момента майката лежала болна, а момиичето бездействало до нея и умирало от глад и жажда.
Един ден хората от околните къщи решили да изпратят някой от тях в техния дом, за да разбере какво става. Какво било учудването им, като видели болната жена, която лежала с мръсни дрехи в леглото си и била спресъхнали устни. Момичето също в окаяно състояние, пък се било облегнало на прозореца и си играело с едно странно цвете. Същото приличало на шипка, само че с огромни черни плодове. В стаята миришело странно, може би от самото цвете, което наподобявало огромен бурен. Кошмарно. Още повече, че и мръсотията и смрадта в дома минавали всякакви граници. Хората, които били изпратени да видят какво става - се върнали в селището и разказали всичко на останалите.
– Това е отровно биле. Трябва да го изкореним. Трябва да запалим къщата, за да го отвъдим.
Те казали това, защото от другата страна били блатата и рано или късно заразата щяла да плъзне насам.
– Какво да правим!? – вайкали се жените.
– Трябва да ги приберем насам и да се погрижим за тях! – отговаряли мъжете.
– През това време ще обезопасим мястото – съгласили се жените, като допълнили:
– Нали си спомняте за онази заточената тук преди време Принцеса.
– Тя беше омагьосана! – казал някой отстрани.
– Принцът, който развалил тази прокоба, бил запалил огън – допълнил друг.
– Да и заедно с Принцесата се събудил и животът в цялата околност. Дори малките птичета разтръскалитогава крила и запяли, а светулките затанцували, сякаш нищо не се е случило.
– Само, че тогава на мястото на пожара изникна един огромен храст.
– Може би, е издънка от същото цвете!? – замислили се хората.
– Трябва веднага да действаме!
Така и направили. Прибрали жената с момичето и запа лили омагьосаното място. Лумнал голям пожар. Цветето съскало и се извивало под огнените пламъци и сякаш плачело. Накрая спряло.
Мъжете бързо се заели с почистването на мястото. Изхвърлили надалеч боклуците и изорали земята. След това засадили цветя.
Изведнъж отнякъде зазвучала вълшебна мелодия. Те спрели и се заослушвали, а след известно време заспали на земята, като упоени. Над мястото се извил свиреп вятър. Завалял ненадейно и сняг. Всичко стало бяло.
– Ами сега!?- закършили ръце жените, които видели снега.
– Какво ще ядем? Не можахме да приберем реколтата. Мъжете също не се върнаха. – вайкаха се те, без да знаят, че мъжете им са приспани от онази упояваща мелодия, която носи само злини.
Само девойчето продължавало безгриижно сладкия си сън и не се притеснявало.
– Да го оставим да поспи още малко - предложила едната от жените.
– За пръв път заспа от месец насам и може би, е надобро.
– Добре! Нека поспи още малко! – съгласили се останалите.
Когато Слънцето, обаче обагрило небето в алено – жените потреперали от уплаха. След това решили да бягат надалеч. Започнали да будят и момичето.
– Ставай бързо! – викали му те.
– Защо ме будите в този ранен час!? – недоумявало то.
– Виж какво е станало слънцето!? – отговорили му те.
– Ох, а толкова сладко бях заспала, дори сънувах чуден сън. За един красив принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…
Жените запремигали учудено и задишали учестено.Зачакали да чуят краят на съня.
– Какви сте ги намислили. Искам първо да се изкъпя, за да се разсъня и после ще ви разкажа цялата си приказка.
– Момиче, нямаме никакво време за губене. Ето това е поредното доказателство, че наоколо още витае Злата Орисница.
В следнащия миг - зловещ тътен раздрал небето и разтърсил гората. Хората се скупчили един до друг от страх. Огромният бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смазал. После углушителен шум изпълнил гората с безпокойство. Малко преди следващото дърво да падне, се пояявил вятър, който започнал да вършее всичко наоколо и да го вдига във въздуха. Над главите им надвиснал огромен облак и ги поръсил с ледени капки вода. Хората стояли, като вцепенени докато леденият дъжд спрял и изведнъж станало много студено.
Момиченцето и майката, сгушени една в друга били, онемели от този кошмар. Трябвало да направят нещо, но били толкова объркани, че дори лицата им били помръкнали от страх.
Погледнали към небето и започнали да се молят. Друго не им оставало, освен да чакат да стане чудо.
И ето, че се случило нещо. Снежната Фея се появила и с вълщебната си пръчица предизвикала снеговалеж.
Хората изчакали да побелее всичко наоколо и луната да направи лунна пътека между преспите в гората. Когато това станало – те тръгнали по нея. Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени хора под снежните преспи. Прелетяла над селцето и се понесла над бялото поле. Изведнъж вятърът изпълнил въздуха с някакво познато ухание. Нямало съмнение какво било – приличало на онова цвете, което причинило много зло.
Феята стиснала здраво носа си, за да не вдиша отровния мирис и полетяла към него да го изтръгне. В следващият миг - всичко засияло, дори зимната нощ станала някак по-светла. Мъжете, които били приспани от отровното цвете също се събудили.
– Боже, какво е станало тук? – оглеждали се и се чудели на рязката промяна. После разбрали всичко.
Това се случило преди много, много години, когато това отровно цвете било малко и жителите нямали сили да си помогнат сами.
Тогава за пръв път по тези места завалял сняг. За пръв път имало Зима.
А от другата страна на света било тъкмо обратното. Там царувало лятото. Слънцето греело силно на воля. Децата играели в дворчетата на къщите си.
А тук царувала зимата. Ето че настанала нощ, изгрял полумесецът и заблестели звездичките. Всички били радостни и доволни в очакване на появата на утрешния празник. Само Злата орисница не била доволна. Тя не обичала този празник. Не обичала веселбата.
На сутринта - децата, които били излезли да играят на пързалката - намерили някакви бодливи клони, заровени в снега. Уболи се на големите им бодли и се разплакали.
Злата Орисница се засмяла ехидно, останала доволна, че е причинила болка. Малките птички, които били тръгнали да търсят храна също се разплакали, като видели трохичките си замръзнали.
А в същото време Снежната фея летяла към другият край на света и не знаела какво става.
Омагьосаното девойче отново започнало да се прозява и легнало да спи. Жените се спогледали и се завайкали.
– Нима не изкоренихме цветето?
– Нима не измръзнаха бодливите му клони, разхвърляни под снега?
А наблизо до тях Злата Орисница слушала зад храстите и се усмихвала ехидно. Но както се смеела изведнъж нещо казало „Щрак!” и кракът й влязъл в капана, който сложили мъжете за лисиците. Завила тя от страшна болка. Загърчила се и затъркаляла надолу към реката. Овъргаляна в сняг, тя приличала на огромна снежна топка, която цопнала изведнъж в леданата вода. Повече не се чул звук.
Мъжете се приближили да видят има ли признаци на живот, но не видели нищо. Злата Орисница изчезнала, като вдън земя, а през това време девойчето се събудило изведнъж и плеснало с ръце.
– Да се залавяме за работа! – казало то и погледнало слисаните около себе си хора.
Жените мълчели, мъжете също.
– Хайде, да започваме! Утре е Коледа! – и пъргаво скочило от леглото.
Запретнало ръкави и почистило къщата. После започнало с коледните приготовления.
Като видели това, жените се усмихнали най-после доволно и също се захванали за работа.
Със Злата Орисница изчезнало отровното цвете. А с него и всички злини по този край. Хората отново заживяли весело и щастливо. Били задружни и сплотени.
Всичко това се случило много, много отдавна, но и до днес хората очакват с нетърпение появата на Витлеемската звезда. Коледният дух и до днес е жив.
По Коледа се случват чудеса.
© Светлана Тодорова Все права защищены