Софийска сага 7
Глава пета
България беше потънала в сълзи. Плачеха жени, плачеха старци, плачеха млади мъже и деца. Плачеше целият народ. Плачеха и тези, които само след година щяха да сменят черните траурни ленти с червени и да размахват шмайзери. Ръцете, които доскоро се изпъваха напред и нагоре и викаха “Хайл”, щяха да се свият в юмрук и да викат “Да живее СССР”.
Но засега все още всички оплакваха смъртта на Царя, смъртта на любимия Цар, във вярност към когото се бяха клели почти всички. Царят беше мъртъв и на българския трон щеше да седне синът му Цар Симеон Втори, току-що навършил шест годинки. Царят е мъртъв, да живее Царят!
Под палещото августовско слънце стотици мъже и жени, млади и стари, деца и юноши стояха по цели дни на площада пред Катедралния храм Св. Александър Невски, за да се поклонят за последен път пред тленните останки на любимия Цар. За да отдадат последна почит на този, когото смятаха за свой покровител, за свой “бащица”. Плачеха и си спомняха как той седеше в бед ...