Нощта се спускаше над гората и я обгръщаше с черна, непрогледна тъмнина. Големи, черни бухали нарушаваха мъртвата, тягостна тишина със своите заглушени крясъци.
Изведнъж се чу тих детски плач. Малко, може би шестгодишно, момиченце клечеше в шумата около висок, дебел дъб. Лицето на момичето - бледо и измъчено - бе обляно в сълзи, дрехите му бяха изпокъсани и избелели... Най- забележителни бяха очите му - плувнали в сълзи, те блестяха като два скъпоценни камъка, а в тях гореше силен, изпепеляващ огън...
Детето чу шум от чупене на клонче зад гърба си и се обърна назад. Някой го хвана за рамото и момичето извика силно. Ръка запуши устата му и заглуши уплашения вик.
- Не се плаши, момиче, няма да те нараня.
Човекът отпусна своята хватка. Детето, успокоено от думите на странния чичко, престана да крещи. Страхът отстъпи място на детското любопитство. Момиченцето огледа мъжа. Той бе облечен в чудати дрехи, зелени като горската трева, а лицето му бе обрасло с гъста брада.
- Как се казваш, момиче?
- ... София, господине.
- А защо си сама тук, в гората? Къде са родителите ти?
- Не зная, господине... Аз... аз не познавам родителите си...
След тези думи София сведе поглед надолу, но за краткия миг, в който странникът погледна в очите й, той откри в душата й огромна, неизлечима рана... Това разгоря в него желание да прегърне и утеши детето, но той продължи да стои като закован на своето място.
- Къде живееш? Имаш ли баба, дядо или някой роднина?
- Не, господине, живея в сиропиталището... Но... избягах...
Непознатият изпита съжаление към малката си приятелка, защото знаеше на какво са подложени децата в сиропиталището. Сърцето му се сви, като си представи това мъниче, заключено в тесния наказателен ковчег. В гората беше тъмно и мъжът не можеше да види дали по нежното телце на София има следи от изтезания и насилие, но той предполагаше, че има такива.
- Къде ще отидеш? - каза след кратко мълчание.
- Не зная, господине. Но няма да се върна там!!!
Очите на детето се насълзиха и то избърса с опакото на ръката си двете сълзички, които оставиха мокра следа върху кожата му.
- Разбира се, че няма да се върнеш. Но не можеш да останеш тук. - В главата на чудатия човек се зароди една примамлива идея. - Искаш ли да дойдеш с мен? Аз имам малка къщичка в гората, където живея сам. Искаш ли?
София стоеше изненадана. Когато се измъкна от прозореца на сградата на сиропиталището и мина през дупката в мрежестата ограда, влизайки в гората, въобще не се замисли къде ще отиде, какво ще прави. Знаеше само, че няма да се върне там. Сега този странен чичко й предлагаше да отиде при него... Какво повече може да се желае?
- Сигурен ли сте, че го искате? Аз ще съм Ви много благодарна, ако го направите...
- О, моля те, говори ми на ти и ме наричай чичо Иван. На мен ще ми бъде много приятно да...
Иван не успя да довърши думите си, защото София се хвърли в прегръдките му и нежните й, малки ръце се обвиха като обръч около кръста му. Изненадан, мъжът се освободи от прегръдката й:
- Добре, Софи. Сега, нека да тръгваме преди да е съмнало.
Иван хвана ръчичката й и заедно се скриха между дърветата. Човекът чувстваше, че е спасил едно малко обречено дете и е вдъхнал нов живот на една мъртва душа, заслужаваща да живее...
Двамата - Иван и София - потънаха в непрогледния мрак на тихата гора...
© Или Дадарова Все права защищены