Когато в началото видях дядката с знамената да крета към спирката съвсем откровено го сметнах за луд.

Всяка сутрин се появяваше от пресечката, излизаше на главната, носейки знамената, после ги закачаше като пряпорец на пътния знака Д 24 - "автобусна спирка", и сядаше на неудобната пейка.

Знамената бяха някакъв сбирщайн от флаговете на държавите в Европейският съюз, но не бяха представителна извадка на 27- те страни членки, а каквото намерил стареца, това и закачил.

Обаче така събрани заедно бяха много цветна, весела, и красива гледка.

Букет от флагове, който се вееше цял ден и оживяваше прашната улица.

В утринния здрач когато се задаваше, дядката ми приличаше на древен пилигрим, или пък на тайнствен монах носещ древна тайна, заедно с тия знамена. Или пък на шут, като ония дето носят звънчета на една пръчка. Беше като предзнаменование.

Но на външен вид по-скоро напомняше на Дон Кихот.

Износените му дрехи отдавна не бяха виждали женска ръка, намъкнал каквото има, стари дрехи, стари като него панталон и риза, неогладен и с брада на три дена, той сядаше на пейката, той - пазача на знамената, и оставаше по цял ден там.

После видях, че беше получил удар, едната му страна беше схваната и това обясняваше бавното му сутрешно ходене като на процесия, и трудното движение.

Даже и като говореше, говореше с прекъсвания.

Спирката на главната улица от своя страна отдавна беше престанала да е просто спирка, и беше обогатила значението си с още много допълнителни функции, което се виждаше и от флаговете.

Как стана това никой не разбра, но ето на - случи се.

Спирката отдавна беше станала много повече от просто едно място за изчакване на превозното средство, което да те отведе от точка А до точка Б.

Само бедните духом спирки са такива, а нашата никак не беше.

Нашата спирка, с брадясалите си и счупени плочки, с килнатия навес, и счупеното стъкло зад пейката, при все всичко това имаше очи и претенциите да бъде място от обществено значение, където човек можеше да обменя идеи, или просто да слуша, да му минава времето, и да се обогатява духовно.

Да афишира вярата си - като случая със знамената, да си търси спътник в живота, и какво ли още не.

В същност, виждал съм много по-лъскави и праволинейни спирки, на които никога няма да им мине през главата идеята, че могат да бъдат нещо повече от просто една спирка.

А нашата спирка, почти съм убеден, имаше амбицията да е не какво да е, а точно Хайд Парк.

Началото беше положено от Жоро, който живееше точно срещу спирката, и беше безкрайно изостанал от техническия и информационен поток на времето си.

В същност след като се пенсионира той изостана от всичко.

Нямаше какво да прави, синът му беше далече, жена му почина, къщата му омръзна, и Жоро се премести на спирката. Поне за през деня.

Със своите 120 кила той придаваше достатъчна солидност на начинанието, и скоро стана известен на всички, отчасти защото трудно се заобикалят 120 кила сутрин.

Естествено, Жоро търсеше компания, и нищо повече.

Всяка сутрин, като на работно време той ставаше, измиваше очите, поглеждаше се в огледалото, за да види, че е той, и че е жив, слагаше нещо отгоре си според сезона, и отиваше кибик на автобусната спирка.

Седеше там, и знаете как става, от дума на дума, нали тя думата дума отваря, той започваше да си говори с хората по най злободневните теми, и с най обикновено внимание и спокойствие, защото за него не информацията беше важна вече, не кой бил крив, и кой прав, а по му беше важно самото общуване, това човешкото, това че просто можеше да си говори с някого.

Скоро се появиха и други кибици като него, но те седяха по малко, идваха и заминаваха, защото нямаше как да се оспори правото на собственост на спирката от Жоро, чиято къща беше точно отсреща.

Както се казва всяка жаба да си знае гьола, и всяка спирка - кибика.

Така беше доста време, но времето минаваше.

Жоро напълня, вече имаше видими проблеми с кръвното, трудно ходеше, после взе да отсъства от сбирките по малко.

Една сутрин той не дойде, и всички разбраха, че рано, рано е хванал автобуса, оня, другия, дето никой не знае къде отива.

Некролога отсреща само потвърди предчувствието.

Но тогава пък се появи дядката със знамената, тоя рицар на вечната идея за свобода, равенство, и братство, и спирката продължи социалната си дейност.

В същност тук се навъртаха и други особняци.

Турците от махалата, главно строители и общаци, говорещи винаги високо и винаги леко неправилно си бяха направили убежище точно зад спирката, под сянката на онова дърво с барабонките, точно до входа на районната поща която от години беше затворила кепенци.

Общоизвестен е факта, че за тях е под достойнството им да седят с жена и домочадие у дома, или оставяха такова гордо впечатление, затова всяка божа вечер те се събираха, пиеха бира, режеха мезета на крак, и си говореха помежду си, и с хората по улицата.

Но на спирката не стъпваха. Имаха някакво страхопочитание ли, какво ли, не знам. Или пък бягаха от знамената като дявол от тамян, кой ги знае.

А аз гледах спирката, гледах знамената и дядката на който така и не научих името, но си го кръстих Йоцо, защото тази вяра, или лудост ми напомняше по нещо на Вазовия дядо Йоцо, който сляп искал да гледа новото и българското. Мислех си и за Жоро, който търсеше човещината.

Гледах прашясалата спирка, която на нищо не приличаше, и взех да си я харесвам.

Минете някой ден през махалата и ще ги видите тия знамена как се веят, като една неугаснала надежда на автобусната спирка на автобус номер пет, и развяващи се над знак Д 24.