Живях в нереален свят. Свят на мечти и надежди, тапициран свят. Свят, в който смятах да живея. Изведнъж някой ме събуди, изрита ме от топлото легло, от топлия и приветлив измислен свят.

  Озовах се на трамвайна спирка, държаща червено червило в дясната си ръка. Валеше сняг, а хората наоколо се бяха свили. Явно студът бе сковаващ, не усещах. Студенината в душата ми неутрализираше всичко останало. Дойде трамвай и неколцина се качиха. Не беше моят. Останах само аз на спирката.

-          Къде се губиш ? – Някой ме попита. Непознат глас. Извърнах се – до болка позната физиономия.

-          Как си ? – попита самотата.

-          Не зная. – отвърнах. – Ала не чувствам теб.

-          Какво чувстваш.

-          Болка... гняв... отчаяние... ярост... съсипана и разрушена... Не зная. Ти какво чувстваш, когато някой разбие мечтите ти? Какво чувстваш, когато близък човек те предаде?

Самотата ме погледна. Какъв бе този поглед? Нима ме съжаляваше?!

-          Прости ми... – отвърна тя. – Трябва да тръгвам...

И тя ме остави, дори за самотата имаше трамвай.

Огледах се наоколо. Една птица прелетя над съседния блок. После изчезна. Какво ли си мислеха птиците? Какви бяхме ние в очите им? Огромни чудовища, пълзящи по земята. Чудовища, живеещи в кутии... Изведнъж ми се прииска да бъда птица. Волна, рееща се из въздуха. Птица, не признаваща граници. Птица, която никой не използва. Птица, чието бъдеще тя сама определя. Банално, а? Колко ли хора мечтаеха за това...

Дойде един бял трамвай. Празен, голям... Никой не се качи в него. Ала не беше моят, усещах го. Не бях аз неговият пътник. И той отмина, без да чака.

        Една жена се приближи до мен. Объркана изглеждаше.

-          Извинете . – Погледна ме. – Откакто сте тук, да е минавал жълтият трамвай.

-          Не. – отговорих. – И аз него чакам.

Жената отново се обърна към мен.

-          А откога чакате.

Вдигнах рамене.

-          Десетина години...

Жената ме подмина. Толкова ли жалка бях?!

Пред мен се озова черен трамвай. Прекрасен и приветлив. Протегнах ръка и се запътих към него. Понечих да се кача, ала той бе от другата страна на пътя. И този шанс изпуснах. „Дали пък да не пресека?„ – замислих се. Опитах да тръгна, ала сякаш някой държеше глезените ми. Дълги, кльощави, обезцветени пръсти ме дърпаха. Не позволяваха да мръдна. Това бе спирката, на която трябваше да чакам...