Мислил ли си някога за смъртта? Питал ли си се какво се крие зад вратата, деляща нашия свят с отвъдния? Ами ако там е по-добре? Ами ако там всичко, което искаш да постигнеш е възможно? Мечтите могат да се сбъдват и твоите желания се превръщат в реалност? Ако там можеш да бъдеш това, което тук не би могъл, или просто е прекалено трудно да го достигнеш? В такъв случай, би ли съжалил, че не си се пренесъл в тази „земя на възможностите“ по-рано?

За много хора, може би дори и за теб, моята история ще се стори много мрачна. Може би дори ще ме помислиш за луда или човек, който не знае какво всъщност иска. Но веднага ще ти кажа, че грешиш. Не е нужно да се съгласиш с мен, не е нужно дори да ме разбереш. Просто искам да знаеш, че аз съм мечтател. Понякога моите мечти са толкова големи, че надхвърлят границите на този свят. Моето съзнание сякаш идва от друга земя, от друго време. Това ме прави различна. Може би една от малцината, които ще се съгласят с мен и ще си кажат, че и те се чувстват по същия начин. Може би именно заради тях разказвам историята си. Моята история между живота и смъртта...

Всичко започна един следобед, когато казах на най-добрата си приятелка:

- От известно време мисля за самоубийство. Тази идея е изпълнила съзнанието ми и се боя, че може би ще опитам да я реализирам.

Тя ме погледна странно. Беше изненадана от думите ми, но и същевременно не ги приемаше на сериозно.

- Шегуваш се, нали?! За малко да ти повярвам! - засмя се тя и побърза да смени темата.

Разбрах, че се страхува. И тя като повечето хора по света се страхуваше от смъртта, не искаше да говори за нея, нито дори да си помисля. Но защо? Толкова ли е страшно? Все пак смъртта е част от живота. Всеки я среща в даден момент. При някои тя се появява просто за да напомни за присъствието си и ги подминава, докато не дойде уречения ден за съдбоносната им среща. А други потъват в ледената ѝ прегръдка, оставяйки се веднага да ги отведе далече от тук.

Ще се запиташ какво ме е накарало толкова задълбочено да започна да разсъждавам за смъртта? Все пак съм само на двадесет и пет години, студентка по театрално изкуство в един от малкото престижни университети в страната. Работя всяка вечер в едно казино, за да плащам наема и сметките си, за да не бъда бреме за родителите си, които много обичам. Е, ще ти отговоря. Действителността. Да, тя е тази, която ме кара да мисля за други светове, за места, където всичко е различно. Мечтая да бъда част от една друга вселена, където хората ценят себе си, останалите около тях и всичко, което ги заобикаля. Мечтая за свят, в който няма безсмислени войни, унищожаващи планетата, няма глад, мизерия, насилие. Свят, в който похотта, омразата, лъжите, предателствата и лошите думи са непознати. Вярвам, че такъв свят съществува. Вярвам дори, че нашата планета Земя е била именно такова място. Но хората са опозорили всичко по пътя си. И мен ме боли от това. Не мога да намеря своето място в този лош сън. За това искам да се събудя.

А може би ключът към това е именно смъртта...

Опитвах се по много начини да подобря живота си, за да мога да спра да мисля за смъртта. Сама създавах удоволствия, които да ме накарат да се почувствам по-добре, като например да прекарвам повече време сред природата, четейки някоя книга, да ям всички сладки неща, които искам, да се отдавам по-често на тишината. И точно, когато си мисля, че съм овладяла духа и съзнанието си, действителността се блъска в мен и разрушава всичко. Парите ми не стигат, свободното време, което имам е съвсем малко, осъзнавам колко трудно е да се реализирам като актриса, каквато искам да бъда по професия. Това ли е животът? Да се лишавам от съня си заради работа, която не харесвам, но ми е нужна, за да мога да плащам сметките си? Да се притеснявам от бъдещето си, за това дали ще имам достатъчно пари, за да остана в апартамента, който съм наела, да се храня така, както искам, да си купувам от време на време нови дрехи и обувки? Не искам такъв живот!

В много книги за самоусъвършенстване съм чела за това, че ако имаш ясна цел, ако вярата ти в мечтите е достатъчно силна, си способен на чудеса и можеш да постигнеш всичко. Пълни глупости! Нима това е достатъчно, за да реша всичките си проблеми? Ако прекарвам целия си ден в четене, разходки и репетиции в залата, как ще се издържам? Такива книги обикновено са писани от хора, които са осигурени добре финансово, прекарват времето си в скъпо обзаведени къщи с големи градини и се чудят как да запълнят деня си. И аз бих искала да съм като тях, но не съм родена под щастлива звезда.

За това започнах да обмислям по-сериозно за моя изход от този свят. Вярвах, че каквото и да се крие зад вратите на отвъдната вселена, то ще е по-добро от тук. И започнах да съставям своя малък „Списък за смъртта“. Нарекох го така, защото щеше да съдържа различните варианти за моето самоубийство. Но не исках да се примиря с най-обикновена смърт, която ще остави просто печал у моите близки и приятели. Исках да е нещо грандиозно, запомнящо се, дори... красиво. А може ли смъртта да бъда красива? Мисля, че да! Първо опитах с някои от най-лесните начини името ми да се появи в медиите като жертва, за която да се говори известно време – да бъда нападната. Седмици наред се прибирах в ранните часове на деня от работа, минавайки по най-закътаните и опасни места на града, в очакване на своя нападател. Но той така и не се появи. Нито дори един обирджия не посегна да ме ограби! Бях възмутена!

Преминах към своя втори вариант за осъществяване на целта си. За него ми бе нужен пистолет. Мислих да напиша някакво прощално писмо, криещо в себе си някаква мистерия, за която хората да говорят дълго време. Може би щяха да се появят заглавия във вестниците, че млада актриса е намерена мъртва, оставила мистериозно послание преди самоубийството си. Бях чела, че хората на изкуството понякога правят това. Но се оказа твърде трудно да открия незаконен пистолет, с който да се сдобия. Ходих в най-опасните квартали на града, разпитвах най-странните типове, които съм срещала през живота си, но без успех. Трябваше да се откажа и от тази идея. Нима беше толкова трудно човек да реализира своето планирано самоубийство?

Друг, по-романтичен вариант за смъртта ми, беше също неуспешен. Купих си велосипед, с който всеки ден ходих до университета. На връщане към вкъщи се отбивах до един цветарски магазин и си подарявах по един букет, който слагах в кошницата на кормилото. Минавах по някои от най-опасните и натоварени участъци по пътищата, представяйки си как някой автомобил ме блъска и около мъртвото ми тяло се разпиляват красивите цветя. Поетичен край според мен. Но не се случваше нищо. А вече започвах да губя търпение.

Накрая реших, че не трябва да разчитам на нищо и на никой друг да свърши „черната работа“. Вече знаех как ще успея да постигна целта си, без да се появят пречки по пътя ми към това. Но трябваше малко... да се намокря.

Избрах датата – седми юли. Седем е любимото ми число и исках по някакъв начин да бъда свързана с него. Този ден не отидох на репетиции в театъра, където ми бяха дали нищожна роля. Не отидох и на работа. Бях вкъщи. Пих чаша червено вино, гледайки спящия град през отворения си прозорец. Бях пуснала любимата си музика да се разхожда из целия апартамент. Не ме интересуваха оплакванията на съседите. Скоро щяха да си починат от мен. Не отговарях на ничие телефонно обаждане или съобщение. Подготвях се за своето пътуване между световете. Облякох най-красивата рокля, която имах в гардероба си. Гримирах се, направих си прическа. Подредих след това всичко в квартирата си и излязох малко след полунощ.

Вървях бавно по улиците, чувайки само тропота от обувките си по пътя. Минавайки през центъра на града различни мъже ме заглеждаха и ми отправяха неприлични предложения. Някои момичета, които излизаха от нощните клубове с гаджетата си, ревнуваха от мен. Това ме радваше. Чувствах се красива и способна да привличам вниманието към себе си. След около половин час вече се намирах там, където исках да бъда. Мостът над реката, която минаваше през града. За миг се облегнах на парапета и се загледах в светлините от сградите, които се отразяваха на повърхността на водата. Реката приличаше на звездно небе, което ме приканваше да се гмурна в него. Не можех да плувам. Така и не се научих, макар, че много хора се опитаха да ме научат. За това щеше да е лесно да потъна и да оставя последната глътка въздух да си отиде от мен. Може би дори имаше шанс да не изглежда като самоубийство, а като нападение, след което моя похитител ме е изхвърлил в реката. Щяха да ме открият с красива рокля и леко размазан грим. Макар и мъртва, щяха да ме намерят за красива.

Дойде моментът. Поех си дълбоко дъх, като за последно, и се огледах. Нямаше никого наблизо. Повдигнах крака си, после другия и се качих на парапета. Чувствах се нестабилна, всеки момент щях да падна. Но исках още малко да погледам водата. Течението беше силно и се питах къде ли щеше да ме отведе. Но това не ме интересуваше. Щеше да отнесе на някъде просто тялото ми, а душата ми вече щеше да се намира в друго измерение, опознавайки цял един нов свят. Вече бях готова. Вдигнах глава и насочих погледа си напред. Затворих очи и разперих ръцете си като птица, готова да поеме своя последен полет. Усещайки вятъра в косите си, се наклоних напред.

- Не! - чух вик зад себе си, който ме стресна. - Какво правиш?!

Отворих очи и се облегнах назад. Извърнах поглед, за да видя кой разваляше моя звезден миг. И видях едно момче, на около моята възраст, което стоеше на няколко крачки от парапета. Страхуваше се да се приближи, за да не ме уплаши и да падна. В очите му видях нещо, което ме накара да настръхна. Страх. Но не страх от самата смърт, а може би страх, че именно аз ще умра. Беше странно усещане. Не го познавах и нямаше причина да се интересува дали ще живея или не. Не бях никоя за него.

- Защо искаш да го направиш? Толкова ли отчаяна се чувстваш? - питаше ме той, опитвайки предпазливо да се доближи до мен.

- Стой на мястото си! - извиках му аз. - Ти нищо не разбираш! Остави ме сама!

- Трябва да помислиш. Това, което искаш да направиш, не е решение на проблемите ти.

- Ти пък какво знаеш за моите проблеми?! Няма какво да мисля повече. Обмислям това вече една година.

Той не каза нищо. Но продължаваше да стои на мястото си и да ме гледа със същия поглед. Реших да не му обръщам внимание и да се съсредоточа отново върху това, което бях готова да направя и преди появата му. Обърнах се към реката и отново затворих очи.

- „Има само два начина да изживееш живота си. Единият е да живееш така, като че ли не съществуват чудеса, а другият – сякаш всяко нещо е чудо.“ - каза той, усещайки го много по-близо до себе си, отколкото беше до преди миг. Останах на мястото си със затворени очи. Нещо в думите му ме докосна.

- Кой е казал това? - попитах аз, без да се обръщам към него.

- Алберт Айнщайн.

- Той е бил просто един луд учен, който е поробил живота си с наука.

- Но е направил велики открития и е запомнен от човечеството. Ти също можеш да си луд учен, луда певица, луда художничка или писателка. Но също можеш да направиш нещо, с което да бъдеш запомнена, нещо красиво и полезно. А как ще го постигнеш, ако се самоубиеш?

- И със смъртта си мога да бъда запомнена.

- Как? Нима си оставила нещо след себе си? Нима си завещала нещо на идните поколения преди смъртта си? С едно такова самоубийство ще се появиш в един-два вестника, но скоро ще бъдеш забравена. Хората остават в историята с извършените приживе дела.

- Ти не разбираш нищо... - обърнах се най-накрая с лице към него и слязох от парапета на моста. Той ми помогна и след това двамата се вгледахме към реката. - Светът е сбъркан. Не мога да живея на място като това. Не искам да имам живота, който имат голяма част от хората. Не искам да бъда робиня на времето, парите и човешките пороци. Не искам! За това си мисля, че отвъд смъртта се крие друг свят, който е пълна противоположност на този тук.

- Никой не знае. Няма как и ти да го знаеш. - Беше прав. За това не казах нищо. - Какво би искала да постигнеш? Как би искала да оползотвориш живота си? Все трябва да има нещо. - Погледна ме той с лека усмивка, която ме накара да почувствам топлина, преминаваща през тялото ми.

- Мечтая да бъда актриса. Да имам големи и запомнящи се роли в киното и театъра, с които хората да ме запомнят. Но това е много трудно. Почти невъзможно е някой да ми предостави шанса да се докажа като такава.

- Не можеш да бъдеш сигурна в това. Времето крие толкова неподозирани неща, които ще ти се случат. Не знаеш какви хора ще срещнеш, какви възможности ще получиш и колко далече можеш да стигнеш. Да, животът не е лек. Но ако погледнеш на всичко от друг ъгъл, все ще намериш нещо красиво, което да отклони вниманието ти от останалата грозна и болезнена картина, върху която си се съсредоточила в момента.

- Звучиш ми като някой от авторите, които мразя да чета – засмях се аз и видях задоволство в очите му от това, че е успял да ме разсея. - Но може би си прав... - признах си накрая.

След това отново настана тишина помежду ни. Гледах реката, върху чиято повърхност танцуваха звездите и нощното небе. Наблюдавах течението, което исках до преди минути да ме погълне и отведе далече. Но там виждах и нещо друго. Виждах и неговия образ. Отражението на момчето до мен, което не ме познаваше, но се интересуваше от мен и от живота ми. Боеше се от това, което бях готова да извърша. Спаси ме...

- Да пием по кафе? - предложи той. - Знам едно място наблизо, което работи и по това време.

Кимнах с глава в знак на съгласие. По пътя към кафенето не отронихме и дума. Главата ми започваше да ме боли, заради хаоса, който настана в нея. Сякаш там се водеше война между две противоположни сили, опитвайки се да се унищожат една на друга, за да има само една, която да ме владее. И тогава си дадох сметка какво всъщност щях да сторя. Щях да се лиша от всичко, което ми предстоеше в живота, защото нямах търпение хубавите неща да започнат да ми се случват. Щях да напълня сърцата на родителите и приятелите си с тъга, заради моето глупаво решение да се самоубия. Щях да оставя толкова много страници от бъдещето си незапълнени, без да осъзнавам, че ми е дадена възможността да творя върху тях своята съдба. Осъзнах, че щях да изхвърля на вятъра най-ценния дар, даден ми някога – да живея.

Спрях да вървя. Скрих лицето в дланите си. Заплаках.

Той ме прегърна, за да ме успокои. Не казваше нищо, просто ме държеше в обятията си. После пихме кафе. Говорихме много – за живота, за смъртта, за мечтите и трудностите. Изпрати ме до вкъщи и си отиде. Не знам дори дали ще го видя отново някога, но съм му благодарна. Той ми отвори очите. Може би неговото присъствие, неговите думи, успяха да ме докоснат силно и да разтърсят света ми. Мога да кажа, че едва сега се събудих...

Дадох си сметка, че трудностите са, за да ги преодоляваме. Животът е такъв. Пак ще падам, ще ставам, ще съм сломена, ще плача, ще се смея, ще обичам, ще мразя, ще искам, ще постигам. Така сме устроени. От нас зависи как ще проектираме своето бъдеще, какъв свят ще нарисуваме, за да заживеем в него. Нашето бъдеще зависи от действията ни в настоящето. Започнах да работя върху моето бъдеще, унищожавайки завинаги „Списъка за смъртта“. Направих си нов списък - „Списък на целите ми“. Звучи глупаво, но като виждам черно на бяло това, което искам да постигна в своя живот, започвам да обмислям стратегиите за пътя, по който да тръгна. И пак не съм сигурна до къде ще стигна, дали ще успея или не. Но поне ще знам, че съм опитала. Ще позволя на хората да ме запомнят с това, че съм отдала всичко, за да сбъдна мечтите си, че съм допринесла дори с нещо малко за промяната на света. С целият си живот.