Времето беше начумерено, валеше ситен дъжд, а светът суетно се оглеждаше в локвите на булеварда. Изгасих цигарата, и дръпнах щорите, защото в пейзажа, който неталантливият ми прозорец рисуваше, нямаше нищо запомнящо се, а и бледата светлина, която плахо огряваше ъглите на стаята, дразнеше махмурлука ми.
Беше от онези дни, които се чувствах в абсолютен разрез с вдъхновението. Пишех разказ, който не можех да завърша вече няколко седмици. Прекарвах времето в слушане на Дрейк, пушене на трева и пиене на водка с надеждата краят на историята да се утаи на дъното на чашата или в издишания пушек, защото според мен в цигарения дим се крият много истории и спомени.
Един човек, към който имам голямо уважение, веднъж ми бе казал: „Музата не идва, музата се връзва”. Уви, моето вдъхновение се беше отскубнало от хлабавата ми творческа верига и волно препускаше през полетата на апатията. Започнах да гледам детайлно върху всичко, което ме заобикаляше, защото човек посвоему е нищо, а средата около него ...