Пак сънувам тази усмивка. 

Погледът ѝ втренчен в тъмните ми зеници, 

дърпа ме за ръката, иска да дойда с нея. 

Отдясно - морето, отляво - колибите. 

Оставяме стъпки по пясъка, които бързо изчезват, заличавани от засилилия се морски бриз. Тя тича пред мен, държи ми ръката и от време на време се обръща, сякаш да види дали още съм щастлив. Всеки път щом се обърне, виждам усмивката и несъзнателно се усмихвам и аз. Може би бях щастлив. Отиваме някъде, където и да е, няма особено значение. Една мъждукащо, непознато, но приятно чувство е иззело функциите на разума ми. Атмосферата се нагажда според него, а не то според нея - не вали, всеки ден е толкова слънчев. Лъчите я карат да присвива очите си, минават през косите ѝ, отдавайки подходящото внимание на светлокестенявите кичури.

Не спирам да я гледам дори за момент. 

Толкова реален и толкова невъзможен сън.