Минало, настояще, бъдеще и един световъртеж в безкрая. И ние, една малка песъчинка на брега, докато в един момент се скрие в безкрайните морски вълни.
Каква пустота в живота, без смисъл и застой! Тогава сякаш времето спира. Остава само отчаянието и безразличието. Къде отиде, приятелю, твоята жизненост? Явно остана там, дълбоко в земята, която я притисна във вечната си прегръдка.
Нещо в стаята прекъсна мисълта ми. Осъзнавам, че съм пред пишещата машина. Бях забравила, че съществувам. В момента бях се превърнала в мисъл, която летеше, без да спира. Аз я наричам "Моята скитница", "Моята приказна красавица". Не е ли така? Тя ме води в незнайни светове. Кара ме да се слея с безметежното пространство и да вярвам, че съществувам. Че има и други светове, които се обитават от невидими за нашето око същества. Тя ме кара да вярвам, че има свят на Душата, която наред с тялото страда, радва се и плаче. Да, тя е тази, която живее във Вечността. Лети с полета на птичето ято. Люби с Божествена Любов. ...