Сестро мила, така се радвам, че се обади… Откога не сме се чували… Как я карам ли? Мъка, сестро, мъка… Напоследък ма е срам комшиите в очите да погледна… Що ли? Ми заради тоя мой пусти мъж, сестро… Такъв шегобиец е станал, че шегите му солено ми излизат… Да, такъв си е още, шегаджия… нали си го знаеш…

Две години, сестро… две години откакто се нанесохме в тая къща и за тия две години приятелство с комшиите не мога да завържа, какво да ти разправям… срам ме е вече в очите да ги гледам… Какво да ти разправям... то не е за разправяне... Представяш ли си, оня ден чистя аз... нали си ме знаеш каква съм чистница?… Чистя, мия, пера, гладя… всичко правя, сестро, в къщи всичко свети от чистота… Та прахосмукачката ми се задръсти и да не губя време, пращам моя да ми изтръска торбичката в контейнера. Той пък докато я тръскал, взел, че я изтървал, и като ме знае като се ядосам как крещя, та се наврял в контейнера, за да я вади… Не щеш ли, минала комшийката Таня – махленската клюкарка и го попитала какво прави…

- Какво да правя – й рекъл моя… ровя, търся нещо за ядене…

- Ама, как така? – възмутила се Танчето, направо умът й зациклил на едно място.

- Ми така… Милето като цял ден лежи, спи, лакира се и чат-мохабет прави на компютъра… няма какво да ядем с детето, та съм тръгнал по кофите…

Прибира ми се ухилен, ама до ушите. В едната ръка торбичката от прахосмукачката, в другата – тава мусака.

- Откъде тая мусака бе? – направо потреперих от учудване.

- Ами някой я оставил навън и аз я взех…

- Бързо да я връщаш, какво си я награбил – някой може да я търси, или пък да е отровна…

- Спокич, булка, комшийката Таня ти я праща – виж каква добра комшийка си имаме…

Седнахме ние, ядем и благославяме Танчето, че се е сетила да ни нахрани – аз от работа време не ми остава да сготвя, та тъкмо навреме ми дойде… Такава добра комшийка… Решавам аз да и върна жеста, хем и тавата, правя вечерта едно ризото и й го нося… Ей, като ме видя тая жена, че като викна…

- Какво си ми донесла тая тава, ти по-добре детето и мъжа си нахрани, да не ровят по кофите от глад! Мързеливка такава, да си не погледнеш семейството, кокона с кокона ти недна… От глад ша ги умори! Съвест нямаш, нито пък срама!

Докато се усетя какво става, Танчето ме обвини във всички смъртни грехове, а аз й тикнах шашардисано тавата в ръцете и без повече обяснения се понесох към къщи… Да не ти разправям моя как се хили, докато ми разправяше… Ай ша му са не види, майтапчията му с майтапчия… Сега ма й срам навън да са покажа - целия квартал ме одумва...

Миналия месец пък как ме подреди… Откакто сме в тая къща, сестро, стълбището ни пропада… Как ли не го молих, как ли не го карах – не го укрепва и това си е… Най-накрая реших – ултиматум да поставя, викам му:

- Или почваш да го копаеш, или утре викам колегите си, те да ми помагат, като нямам мъж в къщи!

Като чуе за колегите ми, сестро – бясна ревност го хваща… все са едни млади, едни хубавци… Вика:

- Така значи! Искаш любовниците си легално в къщата ми да вкараш! Няма да стане тая!!!

- Тогава фирма ще наема и ще си платя, като няма кой… Още една година и стълбище няма да имаме – ще стана като Рапунцел – от терасата плитка ще ти спускам, да се качваш!

- Гледай я ти, чорбаджийката… На фирма ще ми плаща…

И като се ядоса, сестро, като припали на четвърт, че като хвана едни чукове… като замаа по оня ми ти цимент… до един часа през нощта тропа… Комшиите, горките – не смеят да излязат, че като го знаят какъв е луд… Едва го спрях, а на сутринта рано, пак бесен, слиза да копае. Комшийката Веска, тя е младичка и много наивна, се подала и го попитала:

- К`во става бе, комшу? Какво си се разтропал?

Пък моя, нали е цапнат в устата, и рекъл:

- Ох, Весе… На тебе мога да кажа, ама на никой не казвай… Голяма беля стана вчера… Скарахме се с Милето, ядосах се и без да искам я ударих малко по-силно… Нали я знаеш каква е отрова понякога... Не исках, ама така стават тия работи... отиде горката на оня свят… Сега бързам да копая, та до вечерта да я бетонирам – никой да не разбере и докато не се е размирисала на етажа …

Весето се вързала, косата й настръхнала от ужас, казала на де що имаме комшии и решили в полицията да се обадят. Чувам аз дандания и разправии на двора, ама още си пия кафето. По едно време се звъни – моя ми вика:

- Ела ма, Мило, покажи се, че си жива!
Аз се пуля горе от терасата и не мога да разбера какъв е тоя панаир - на двора седят всички комшии, а патрулката спряла пред вратата. Двама полицаи таман да го закопчеят, добре, че се показах… Голям срам, сестро… голям…

Пак на Весето друг номер и спретнал, сестро… И тя хем си го знае, хем всеки път му се връзва… Пратих го до магазина, а той се спрял на лаф с нея и като го питала аз какво правя, той й се заоплаквал…

- Ох, Весе… лесна ли е, мислиш, моята? Ей на, търча – пазарувам, горе пералнята ми се върти, трябва след малко да простирам… един куп дрехи имам за гладене, а яденето още не съм сготвил… Прахосмукачка да пусна, детето да нахраня… и ей го – денят свършил… К`во да ти разправям… А тя, Милето, по цял ден зее на компютъра, пише си нещо, сигурно любовник си е хванала… не мърда оттам, ти казвам… ако не съм аз в тая къща, гладни и мръсни все ще ходим…

Весето цяла вечер вдигала скандали на мъжа си – какви мъже имат хорските жени, да взима пример от комшията, а не да ходи по лов, риболов и по запои с приятели… Той пък на следващата сутрин идва да се кара с мене – каква жена съм била аз, семейството да не си гледам, лош пример съм давала на чуждите жени… Моя се хили зад гърба ми, а аз мигам на парцали от срам… Представям си какво мнение имат хората за мен...

Комшията пък как вързва на моя… Нали ти казах, сестро, че джисиемите ни са на безплатно… Та моя стои на двора и омагьосва нещо комшията. Аз да не слизам, му се обаждам по телефона – да купи нещо от магазина, тъй и тъй е навън, а аз си имам работа… Той ми вика, ама много галено:

- Кажи, пиленце?

Комшията веднага му смигнал : “Любовницата, а?”

Пак ми идва нещо наум и пак му звъня, а той :
- Да, бейби?
Комшията ченето му увиснало – “И друга ли имаш ?”.
Звъня трети път :
- Слушам те, зайче! – комшията пред припадък. На четвъртия път вече се карам с него, защото закъснява, а той:
- К`во искаш ма, краво! Ай стига си звъняла!
Тук вече комшията се ухилил: “Е, това вече беше жена ти”. Явно е казал на Весето, защото след няколко дни, тя тактично и деликатно ми намеква да наглеждам мъжа си – нали е млад и красив… Аз и викам: ”К`во да го гледам, ма Весе, че коя е толкова луда да се хване с него? То де тоа късмет, та барем са рахатясам... ама няма...”, а тя: “Недей така… знае ли се… оная вечер по телефона му звъняли някакви, а той – котенце, пиленце, зайче… знае ли се?”. Ама какво да й обяснявам, че той така си ми вика като за пред хората ли… Да си мисли, че ми изневерява… да му се вдига рейтинга, пък дано ме огрее някоя да ме оттърве от него...

Та… мъка ми е, сестро, мъка… От известно време насам чувам, че ни викат Семейство Адамс… Срам ма й, сестро мила, срам… Комшиите в очите не смея да погледна…

А? Какво? И ти ли си чула, че ме е убил? Затова ли се обади, мила сестро – притеснила си се да не би да не е вярно??? Уби ма, сестро, уби ма, ама нали със вампир живея - вампирясах!