Бях поседнала на пейка в кварталната градинка, за да се припека на слънце и да послушам  академичната полемика на гларусите, емигрирали от крайбрежната ивица навътре към сушата, богата на  казани за боклук. Още отдалеч познах леля Мита, известна в квартала със своята оригиналност... Ексцентричка откъдето и да я погледнеш. Върху боядисани  коси с цвят на бебешко аки и бухнали като купа сухо сено, носеше прозрачна копринена  кърпа. Отпред  се поклащаха неотменните три метални ролки. С  лице, напукано от  времето и неестествено бяло от помади, приличаше на мим. Леко издадената брадичка и святкащите зелени очи говореха за свежест и бодрост на духа. И както винаги, върху помръкналата шия се мъдреха три реда перли, от най-изкуствените и от най-грозните. Вежди, високо повдигнати с помощта на черния молив, тъмно червило върху устните и изобилие от задоволство и самочувствие в осанката.

               Още като ме забеляза, се устреми към мен:

-         Ти кога свари да  оправиш къщата си, ма Фанче, та си дошла да подпираш пейката?! Хайде и аз да поседна до тебе и заедно да поскучаем... Нека те питам, какво прави снощи?

-         Ами, в общи линии все едно и също. Вечеряхме. После прегледах домашните на хлапетата и погледах малко телевизия. Ами ти, како Мито?

-         Аз четох философия. Няколко страници от Аристотел, оня, дето е обучавал нашия Сашко Македонски. После надникнах в основите на квантовата физика...

              Погледнах я втрещено. Бях чувала за далечните ù македонски корени, но пристрастията ù към модерните науки ми бяха неизвестни. Тъкмо се канех да изкажа и аз някои възгледи за новите ексцитативни дялове на физиката и механиката, но кака  Мита ме боцна с острието на зеления си поглед и добави:

- Фанче, аз и друг път съм ти разправяла, че моят род по бащина линия има дълбоки коренища. Един далечен мой пра-пра-пра... на доста висока степен пра-дядо е четвърти братовчед на девера на балдъзата на незаконния син на полубрата на Сашко Македонски - цар Филип III Аридей от връзката му с опечалената  вдовица Роксана. Ако не е бил цанен  за даскал на младия Сашо от баща му  Филип Македонски, кой знае дали въобще щеше светът да го знае тоя Аристотел. Философията му силно мирише на мухъл и е по-наивна от философията на сегашен ученик от началните класове, но напъвам се да я сдъвча, че и да я  преглътна... Полагам големи усилия за това, душице, вярвай ми! Виж, квантовата механика страшно ме кефи...

                   В това време по пясъчната алея  срещу нас се зададе Жоро фризьорът и кака Мита заби зелените си свредла  в него. Познавах мъжа от години. Помня, че на времето му се носеше славата на лошото момче в квартала. Аз бях почти дете, но до слуха ми неволно достигаха пикантни истории от живота му. Виждала съм го тогава - строен, тъмнокос, с черни очи и прекалено много шекер в  погледа... Който го загледа по-дълго, започва да лепне от сладост. Нямаше хубава мома или булка да не е опипана с тоя негов сластен поглед...

                         Сега беше вече съсухрен, побелял и сбръчкан, a oт озахарената му осанка на  Дон Жуан не беше останало и щипка сладост. Странно ми се стори, че Жоро по необясними причини още  отдалеч описа дъга надясно.  Внезапно напускайки пясъчната алея, навлезе в тревната площ, минаваща плътно до ниските тераси на отсрещния блок. През цялото време беше впил замечтан поглед във върховете на обувките си и сякаш много внимаваше да не се спъне или изкаля. Макар че за кал и дума не можеше да става, тъй като от два месеца капка дъжд не беше капнала. И въпреки цялото си  внимание, той се спъна  така внезапно, че за малко да изоре с крехкия си нос  лехата пред себе си. Но успя да запази равновесие. Когато ни подмина, Жоро фризьорът отново описа дъга в обратна посока и се завърна в пясъчната алея, от която се беше отклонил. Всичко това ми се видя твърде странно и тъкмо се канех на глас да споделя своето учудване с кака Мита, когато тя каза:

                   - Виждаш ли го тоя, дето преди малко мина покрай нас на зиг-заг.

Преди много години ми беше съсед. Живееше точно под моя апартамент. Още му е трудно да ме гледа  в очите. Пък и шубето е голям страх, да ти кажа. - и кака Мита се заля в смях, сипкав и заразителен  като световна пандемия.

                    Вибрациите му зачовъркаха любопитството ми като червеи-дървояди, но реших да не бързам с питането, защото познавам  кака  Мита като ненадмината сладкодумница.  Започне ли една история, спиране няма. Шестото ми чувство подсказа, че и сега има с какво да привлече вниманието ми, защото въздухът около нас бе нагнетен от желанието ù да сподели  това преживяване.

-         Беше в ония далечни времена, когато властта беше още в ръцете на цар Тодор. Бях млада, неомъжена и към края на следването си. Наела  си бях една гарсониера под наем. Хазяите работеха в далечните чужбини и  имах неограничени права и свободи върху жилището. Но след четири бурни студентски години се почувствувах вече напълно улегнала и може да се каже, че заживях целомъдрено.

-                           Жоро пристигна в гарсониерата под мен със фамилия, която по мое виждане беше придобил твърде рано. Състоеше се от съпруга, две годишно момиченце и още едно дете на път, но все още в корема на майка си. Не след дълго жизнерадостното семейство отпраши към село при майката и бащата  на младия татко Жоро. Явно, че за булката му беше непосилно да се справя сама с отглеждането и възпитанието на две ситни рожби и трябваше да разчита на фамилна подкрепа. Жорката остана сам, но не позволи  тъгата от раздялата с любимата да го терзае дълго  и да пропъди птичето на щастието от рамото му... Не залиня, не се прошари, не започна да скубе коси от отчаяние, нощем не сънуваше кошмари и не се заливаше в сълзи... Изобщо, справи се човекът за отрицателно време със самотата и не позволи на депресията да го атакува.  Даже си потърси други източници на съпричастие и душевна топлинка. И намери.

                    Един прекрасен летен ден излизам на терасата да глътна малко свеж въздух и да се полюбувам на панорамата, която се открива от осмия етаж. Изведнъж до слуха ми достигат нежни възклицания и къдрав смях, редуващи се с меките баритонови гукания на съседа Жоро... Поглеждам дискретно надолу и какво виждат очите ми. Няколко русокоси палави девойчета от чуждоземен произход, може би рускини или полякини, и нашият многострадален самотник, който се опитва от терасата си да запознава ефирните създания със забележителностите на града. Неволно се заслушах  в руската му реч:

- Вот там насреща в далечине е болото, абе блато. Видите его?

- Видим, видим - поклащат главици девойчетата.

Нашият квартален Казанова продължава:

- Там до болото е жилищний комплекс ”Върбинка”. Люди живеют там, много людими. Панимаете?

- А что токое “Върбинка”? - осмелява се плахо да попита едно момиче.

Жорката  учудено го поглежда, снизходително го пошляпва по бузката и казва:

- Ама ти не панимаеш  върбинка? Ми она очен хорошо ухае и цъфтит.

-         Наверно ето вербена. - изказва предположение друго русо създание.

-         Може и така да се каже. - преценяващо заключава нашият омайник.

                   Ако бях постояла още малко на терасата, имаше опасност да избухна в необуздан смях, затова побързах да се прибра обратно в стаята си. После дълго време се чудех къде го е учил така старателно руския език моят съсед. Аз бях завършила руска езикова гимназия, а дядо ми по бащина линия беше белогвардеец и бивш дворянин, избягал от красноармейското нашествие  в малка и бедна  България. Тук беше открил баба в един публичен дом и си я беше грабнал за булка. Вярно, била доста употребявана, но много млада и неопитна и той се заел да я превърне в перфектната домакиня, съпруга и майка. Напълно беше успял и всички се гордеехме с нашата баба. Но помня, че у дома дядо говореше на руски и изискваше от децата и внуците си, когато го посещават, да говорят също на родния му език. Та заради тия факти аз дълго след това се блъсках по челото и се питах аз ли съм го забравила руския език или Жоро го е научил, та е придобил и самочувствие и така наперено го говори.

                      Кога бързо, кога бавно, но  времето си течеше еднопосочно и неумолимо като река. Много рядко виждах моя съсед. Той работеше в едно голямо предприятие, а в свободното си време развиваше дейност като сараф, запознаваше се със чужденки и им предоставяше услугите на нашенски мераклии, уреждаше съмнителни сделки, купуваше, продаваше, обещаваше и какво ли не още... Само че недей да забравяш, че тогава за всичките тия дейности властта биеше лошо през пръстите. Нашият Жоро позатъваше тук-там из мочурището, но винаги успяваше да се измъкне навреме и почти сух от там. Как го правеше, и до днес нямам обяснение.

                          Веднъж се виждаме  пред входната врата. Той ме опипва със захарния си поглед и ме моли да му дам мои касети, за да си направи  записи на някои от модните парчета. Аз, нали ми е кеф да правя услуги, се съгласявам веднага и му връчвам  с  удоволствие десет касети.

Минаха две или три седмици от моя щедър жест на доброжелателство и хармонични съседски взаимотношения. Но от касетите ми ни вест, ни кост. От Жорката - също.

                            Предстоеше ми изпит и след като през целия ден четох и правих пищови, вечерта реших да си легна по-навреме. Исках на другия ден да се чувствувам бодра и отпочинала. Но сънувам чуден сън. Аз съм полегнала в царско ложе и лекичко си подремвам. А над мен се е надвесил красив млад принц, който е взел ръката ми и я обсипва със целувки. Но целувките са като истински, та чак ги усещам по кожата си. Изведнъж отварям очи и о, ужас! О, небеса! О, Исусе Христе, дево Марийо и вси светии!

 Над мен в тъмната стая, по средата на нощта, се е надвесил някакъв мъж и целува ръцете ми. Някаква свръхестествена сила ме изстреля от постелята.

- Кой си, бе?! Какво правиш тук?! Как посмя да влезеш бе, идиот?! Тия въпроси не бяха зададени, изречени, а по-скоро бяха изпищяни от мен, докато профучах край тайнствения посетител, блъскайки го с яката си моминска гръд и изскочих по нощница на площадката на етажа. Освободих, без да се замислям, всичките децибели на мощния си каубойски глас и го пуснах волно да се лее в пространството между всички етажи.

- Помощ, помощ, помощ... Помогнете ми, хора-а-а-а-а!

Звучах по-силно от сирена на правителствен кортеж. В това време в рамката на входната ми врата се появи... кой мислиш?! Ами моят съсед Жоро, който стискаше в ръце десетте  касети и пристъпваше от крак на крак.

- Ами дойдох и звъннах да ти ги върна. Но като не се обади никой, натиснах вратата и тя се отвори. Влязох и те видях да спиш. Беше толкова невинна и беззащитна  в съня си, че ми домиля и реших да те целуна.

- Кой ти е казал, че се влиза без покана в чужд дом. Ей сега ще ти покажа, че не съм толкова невинна и беззащитна!

                    Първото, което съзрях на площадката, беше една метална лопатка за смет. Грабнах я и отмерено, методично, с подходящо настроение и преливаща от  жажда за мъст, пристигнала свише, и влагайки цялото си умение и старание, аз заналагах,  както ми диктуваше  интуицията, тялото на Жоро. Той затръби като елен по време на размножителен сезон и се понесе във ситен тръс към заветната си обител. Заотваряха се врати, показаха се  глави на съседи. Бях поощрена отвсякъде с викове и напътствия като на корида. Публиката, възхитена от играта ми с “бика”, ми обещаваше неговата опашка. Следвах Жоро неотлъчно до вратата на апартамента му. Там си спомням, че нанесох последните два-три съкрушителни удара, докато той се вмъкна вътре пъргаво и превъртя два пъти ключа си. След кратката пресконференция, която дадох за любопитните си съседи, имаше две основни заключителни мнения. Първото се отнасяше за Жорето: ”Каквото е дирил, намерил го е”. А второто до мен: ”И  друг път да си заключваш вратата и да не я забравяш отключена, защото има всякакви хора.”

                          Повече не  видях Жоро. След няколко месеца той се изнесе окончателно. И ето че днес съдбата реши след толкова години отново да ни срещне. Той не е забравил пердаха и срама, който бра пред съседите тогава. Но аз не съжалявам за приключението. Ако не бях преживяла тия емоции, щях ли сега да имам какво да ти разказвам, Фанче, и ти щеше ли да се смееш  от сърце.

-