СРЕЩА
Заведението беше претъпкано. Дойде с приятеля си някъде към единайсет часа, а вече нямаше места, седнаха на бара и поръчаха.
- Защо си се облякъл като бастун? – Приятелят му бе искрен и любопитен човек. Често го биеха за това, но той обичаше побоищата, чувстваше се на място.
- Ти не си по-добре от мен. Виж се само.
Всъщност и двамата носеха черни костюми и съвсем бели ризи, от тези, които са по-хубави на закачалка, отколкото облечени. Нещо в тях луминисцираше, бяха като две декоративни лампи, поставени на бар плота, за да хвърлят приглушена светлина.
- Така никой няма да разбере, че съм тъпанар. Изглеждам като доцент по физика, нали?
- Не, приличаш на бастун.
„Нищо чудно, че лявото ти око още е синьо”, каза си бастунът, но не изрече нищо, само се приведе още повече, сякаш се криеше от нещо.
Вниманието му бе заето от нещо далеч по-интересно и съдържателно. Момичето седеше на една маса до рояла, пиеше от сламка, а осветлението от дансинга чертаеше по лицето й отблясъци от диаманти ...