Преди време срещнах едно момиче. Тя много приличаше на мен, по това, че емоциите излизат на повърхността, преди чувствата да намерят мястото си. Направи ми впечатление начина, по който тя разговаряше с мен, сякаш ме познава от години, а всъщност от часове.
    Започна да разказва за нейната любов. Как уж от приказка за принца и принцесата, които живели мирно и щастливо, животът им се преобръща в кошмарен сън.
    - Защо си тъжна? - попитах аз, а тя ме погледна смутено, сякаш аз знаех какъв ще е нейният отговор. - Та нали сега си свободна, независима от всеки друг, нямаш проблеми, скандали любовни и все такива темподобни блудкави неща. - в този миг ясно се отличиха от така зелените и очи две изваяни сълзи.
    - В човека отсреща намирах опора, бях закриляна, чувствах се обичана, раздавах себе си и правех чудеса. Обичах силно и не вярвах, че неговите думи за любов ще се окажат лъжа, фарс.
    При тези думи нещо вътре в мен потрепна, сякаш аз бях минала по нейния път съвсем отдавна, но толкова бързо, без да забележа подробностите. Образите ни до толкова иглеждаха еднакви, че човек можеше да ни помисли за близначки. Но с една разлика, че едната не позволи на разочарованието да помрачи така лъчезарната усмивка, докато другата вече бе съсипана от мъка и страдания по една далечна любов.
    И докато съзирах образа в огледалото, разбирах все повече и повече колко е трудно да балансираш нещо, което има неизмерима тежест и което с всеки изминал ден оставя все по-ярък отпечатък в съзнанието ти!