Съжаляваше, че не описа всичко в дневник. Времето течеше прекалено бързо, все отлагаше започването на дневника, а когато нещо не започне навреме, то никога не свършва: незапочнатото не свършва.
Сега премяташе в просъница всичко, което щеше да напише. Не искаше да става от леглото. Първият сняг току-що беше навалял – светъл и пухкав. Беше тъмно навън, но от светлината на снега всичко изглеждаше празнично. Дори клоните на черните дървета изглеждаха дружелюбни някак – като протегната ръка на нощта.
Пътуваха с един колега за Пловдив. Имаха трудно дело. Командироваха ги заедно, за да си помагат един на друг. Това беше сложна работа, защото те и двамата имаха нужда от помощ, така че нямаше как да си помогнат един на друг. Возеше ги наперен шофьор над петдесет със стръв към живота и към всичко, което той ражда.
– Пак ми дадоха да търкалям тая лада! – гневеше се той. – Светът вече лети с разни шевролети и други лимузини, само ние се тътрим с тия трошки още.
Всъщност ладата беше напълно приличн ...