Докато вървя по заснежения тротоар, хората наоколо ме подминават, свили се в палтата си. Всички бързат да се приберат на топло и да си починат, никой не вдига поглед нагоре. Липсват усмивки, смях, тихо бъбрене... сякаш просто искаме да избягаме от студената, сива улица, а самотата витае из въздуха.
И в един миг виждам теб, Христо. Ти оглеждаш света наоколо с усмивка, която е много по- различна от учтивите, но празни усмивки, които виждам всеки ден. Очите ти все така блестят зад очилата с рогови рамки, но не знам дали си все същият. Всъщност как бихме могли да бъдем същите? Минаха толкова години...
Със същата усмивка ти ме посрещна и при нашето запознанство. Помня, че седях отстрани и слушах как мама и татко обсъждат с твоите родители някакъв договор. Документитете на масата и професионалният жаргон ми бяха безкрайно далечни, седемгодишният ми ум не ги разбираше. Започна да ми става скучно, когато ти се приближи малко по- близо и ми прошепна:
- Значи се казваш Тиха? Много хубаво име.
Се ...