Поредната нощ, в която Генади не можеше да заспи, защото едно красиво цвете беше обзело неговите мисли. Колкото красиво, толкова и далечно. Да, разстоянието беше факторът, който ги разделяше, но Генади имаше късмета, че живее в модерна епоха, където разстоянието беше просто една незначителна пречка. В живота му като гръм от ясно небе се появи прекрасната Диана. Тя беше толкова обаятелна, че бързо успя да си извоюва място в неговото мъничко, разкъсано на парчета сърце. Тя успя да събере частите с неподражаема лекота, сякаш редеше парченца пъзел и да издигне любовта му на едно ново ниво! Всяка сутрин денят на Генади започваше и всяка вечер завършва с мисълта за Диана и при всяка мисъл за нея сякаш му се искаше да полети.
Хиляди мисли прехвърчаха в неговата глава като ято комари над блато насред гореща лятна нощ, но той успяваше да отсее само важните и така му дойде една налудничава мисъл – да отиде до града, в който Диана живееше, само и само за да я види. Колко налудничави и колко прекрасни му се струваха тези мисли в този късен час.
Вече беше решено – ще отиде, независимо от нейната реакция!  Запали колата и след минути беше на магистралата, а неговото сърце препускаше като свободен мустанг из дивата американска прерия. Светлините жадно се впиваха една в друга, създавайки илюзията, че са един непрекъснат поток, но тази илюзия се дължеше на скоростта, с която автомобилът се движеше по пътната настилка. Около него беше тихо и почти нямаше коли, освен някои изгубени на кръстопътя на съдбата души. От радиото звучеше грациозният звук на пианото, чийто клавиши нежно се огъваха под пръстите на някои изкусен виртуоз, създаващ една прекрасна атмосфера, пропита с чувства. Генади се надяваше да стигне навреме за нейния сутрешен крос около улиците на квартала, надявайки се да я изненада приятно. Нямаше представа къде живее тя и се страхуваше да не се изгуби из нощните улици на града, щом пристигне, и затова спря на една отбивка, извади телефона си и ù написа следното съобщение: „Не забравяй днес да минеш покрай твоето училище на път за кроса :* ‘’
Слънцето отдавна беше показало своята корона от златисти лъчи над хоризонта и жадно подаваше ръце, за да погледне отново земята. Някъде далеч, вероятно кацнали на някое дърво, се чуваха две пиленца, които изпълваха въздуха с приказни арии. Генади спря пред сградата на училището, в което учеше Диана, и се огледа. На лицето му се появи усмивка, щом си помисли за нея.
Изведнъж от зад ъгъла се появи и Тя. Той не искаше да я погледне, защото сърцето му подсказваше, че това е тя, и искаше да създаде усещане за изненада.
Диана, както обикновено, беше излезнала за сутрешния си крос. На събуждане прочете съобщението, което Генади по-рано ù беше пратил и остана доста учудена и в същото време изпълнена с очакване. Той беше владетел на нейните мисли и тя се стараеше по всякакъв начин да го направи щастлив и да изпълни неговите думи и заръки, затова реши да мине покрай училището, което с времето взе да ù става все по-отегчително. Още щом направи завоя и видя една висока и черна фигура, която седеше в профил на края на пряката. Почуди се кой ли би могъл да е това и дали има нещо общо със съобщението на Генади от тази сутрин. Стомахът ù се изпълни с онези малки пеперудки, които човек получава преди всяка среща с неговия любим, краката ù започнаха да треперят. Искаше да затича, но не посмя. Профилът се обърна и бавно се упъти към нея. Тя затвори очи, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Генади се приближи до нея и долепи устни до ухото ù:
- Можеш да отвориш очите си, принцесо! Недей ги скрива, защото светът има нужда да им се любува! – ù прошепна той.
Тя потрепери от вълнение – та той беше срещу нея! Той, който предишната вечер ù каза, че ù е приготвил изненада, беше застанал срещу нея на разстояние толкова близо, че можеше да чува как тупти сърцето му. Дори и в най-смелите си мечти тя не си бе помисляла за такова развитие на обстоятелствата. С двете си мощни ръце той я прегърна и я накара да се почувства безпомощна. Тя беше под негов контрол и това някак си странно ù харесваше. Отвори очите си само за да попадне на неговите кафеникави очи, които бяха изпълнени със светлина. Генади я притисна по-силно към себе си и я целуна нежно по челото.
- Ето ме, дойдох при теб и никога няма да те пусна!