Срещнах един добър познат – добър познат казвам, не приятел или приятен човек, и го поздравявам:
– Как си, бе друже?
Оня като заблея:
– Айде беее, какво беее, защо беее...
Не можах да разбера защо блее. Той беше станал доста заможен, почти богат в моите представи човек. Беше зле образован висшист, плезеше се без причина – някакъв навик от детството вероятно, когато се е учил да говори, въртейки езика в пространството пред устата; имаше високо самочувствие – неоправдано като всичко, което е родено да пълзи, а се рее.
– Не те разбирам ... – усмихнах се неловко. Аз всъщност не се зарадвах да го видя, но исках да изглежда другояче. Дори не знаех у мен ли е причината той да блее така високо и убедително.
– А ти как си беее!
Изведнъж ми хрумна: той се беше обидил, че съм се обърнал към него с „бе”! Това трябва да е причината, защото очевидно се подиграваше, гледаше ме надуто и ядно, а езикът му се провираше ту в носа, ту нахлуваше в ушите му.
Имам вредния навик да свалям нивото на разговора ...