Старецът и момчето

               Старецът сложи в найлоновата торбичка направлението от личния лекар и папката с документи, касаещи здравето му, грабна бастуна, който помагаше на болните му крака, и се запъти към болницата на преглед от невролог.

               Парите от жалката пенсия не му позволяваха дори да помисли за такси. Трябваше да пътува с градския транспорт. Запъти се към пешеходната пътека, за да иде на спирката от другата страна на булеварда.

               Ивиците на пешеходната пътека бяха прясно боядисани с бяла боя, пътните знаци бяха на местата си, а монтираната наскоро светлинна уредба, с преминаваща бяла светлина, информираше водачите, че ще преминат през пешеходна пътека. Всичко това обаче, направено с парите на данъкоплатеца, оставаше незабележимо за минаващите коли и те преминаваха през пътеката с бясна скорост. Беше се случило веднъж лека кола да спре и да го пропусне да премине. Мина учуден по пътеката и се обърна да види благородния водач, който му даде предимство. Колата имаше на покрива си буквата "У"! Както винаги, и сега се наложи да вдигне нагоре бастуна, за да даде сигнал, че ще преминава. Идващата кола спря, той премина пред нея и в миг пред него  профуча друга, изпреварваща спрялата и едва не го прегази. Луди хора! За къде са се забързали? Гробищата са в обратната посока...

               На останалата от татово време грохнала ръждясала спирка седна на импровизираната седалка и зачака автобуса. Дойде кола, на чиято маршрутна табела беше написано и името на болницата. Качи се на нея и след няколко спирки остана гръмнат, когато автобусът не сви вляво към болницата, а отпердаши направо. Поради "ремонтни работи". А защо държат заблуждаващата маршрутна табела? Откъде пътникът да разбере  променения маршрут? Да се блъска, кучета го яли!

               Смъкна се на следващата спирка и куцукайки с бастуна, след половин час се добра до болницата. Посрещнаха го любезно и го насочиха към невролога. Влезе при невролога, който се оказа нервомелка и скъса опънатите от градския транспорт нерви.

               Излезе от болницата, петимен да срещне любезен човек с усмивка и да чуе добра дума. Отсреща наближи младо момче, което усмихнато се загледа в стареца.

Наближи и рече:

- Здравей, как си ?

Изненадан, старецът отвърна:

- Благодаря. Добре съм. Малко жив и почти здрав!

Момчето не разбра шегата, а старецът продължи:

- Не си спомням кой си ти! Как се казваш? Откъде може да се познаваме?

Момчето подмина отговора на въпросите и на свой ред попита: - Ти къде живееш?

- На булевард "Просветление".

- От там се познаваме. Там има една бакалничка. Там сме се виждали.

- Бакалничка? Там няма бакалничка. Има супермаркет.

- Супермаркет, де! Той е на баща ми. Има няколко работнички... Дойдох с колата до аптеката да му купя лекарствата, ама нямам дребни. Ти имаш ли да ми услужиш? После ще те закарам с колата до там, ако искаш.

- Искам, разбира се, ама и аз нямам дребни.

- Колко имаш?

- Нямам пари, нито дребни, нито едри...  

Чак сега старецът загря, че момчето не говори чисто български език. Беше другоезичник с познат акцент. Каза "Довиждане" и побърза да се отдалечи.

               Тръгна си старецът с бастуна пеша да търси автобусната спирка. Крачеше бавно. На 80 години не се бърза! Пътем размишляваше. Такива ли станаха хората? Да се страхуваш повече от усмивката и добрата им дума, отколкото от алчността, грубостта и лошотията им...