Дандания! Изведнъж процеп! Вертикален. Хоризонтален. Звезда. Точка! Ето ме и мен.
Наоколо трещи, запушвам уши, трещенето не спира, а напротив, става все по-силно, изведнъж спира. Не, трещенето е преминало в тъпа болка. Разбиращото казване е преминало в проумяващо беззвучие на вече отказалия се. Болката бавно се отмества, за да освободи място на калабалъка от образи, в който моят разум трябва да въдвори ред, но за жалост вече не желае. Все пак, принуден от дрезгавото ръмжене на преминаващото време, отварям очи. Всичко изгасва. Няма дандания, нито тъпа болка, а само таван и неприятен ацетонов вкус в устата, който ме кара да се надигна и да преглътна отдавна тровещата ме слюнка. Седнал на леглото, аз не съм никъде. Или може би не съм тук в тъй познатата ми стая, а отново дал свобода на образите съм там някъде, в тъмната уличка, пред всичко обезсмислящата стена. Колко е странно, че се вглеждам точно в нея, нима наоколо няма хиляди други неща: паркирани коли, казани, входни врати и т.н. Но в тази стена има нещо, което ме привлича!?
Приближавам се да видя какво е, но виждам само отрупаната с боклуци дървена маса.
Отново съм в моята стая, седнал на дивана, разглеждащ с любопитство печално познатата ми стая. Явно се надявам да намеря осмислящо разнообразие, но намирам нещо ново само в привнесения от мен аромат на пустота. Хубавото е, че вонящата обичайност на моята стая го отпъжда. Може би в този специфичен мирис се крие част от онази обземаща ни спокойност, когато се приберем в познатото жилище, а не, както повечето си мислят, само в специфичната привързаност към отдавна съпровождащите ни предмети. Отдаден на тези гальовни мисли се облягам на стената и дълбоко поемам въздух, след което ставам, отивам до хладилника и забивам глава в него. С трепереща ръка отвъртам капачката на бутилката и поемам нужната доза живителен сок, после я връщам обратно. (Вече мога да си позволя да мисля.) Претоплям си сандвич с кашкавал и тънко парче шунка. Много съм огладнял, а и гърлото ми изгаря за чаша вода, но не пия (научил съм си урока, все пак толкова години), само хапвам. Отивам отново в хола и пускам телевизора. Изниква някакъв с зализана коса и чете нещо, сменям канала. Сега пък гнусна чалгия, не сменям канала 2-3 минути, не защото песента ми харесва или пък изпълнителя (дебел, мустакат мъж на средна възраст), а защото в носещата се мелодия (текста сякаш не чувам) съзирам смисловото съдържание на моите мисли, отврат. Сменям канала. Дават мач. Не ми е интересен - не познавам отборите, - но продължавам да гледам. Коментарът е приятен, явно не е свързан с мача. Една от репликите на коментатора ми прави впечатление: "Може би, за да се върнат хората по стадионите, трябва да измислим нова игра, но как ще стане, не знам", това ме кара да се замисля. Нима наистина е толкова важно да измислим нова игра. Та това ли е проблемът. Не, не, това не е никакъв проблем, коментаторът е поредният глупак, на който не му хрумва нищо, писнало му е да повтаря 7 подаде на 9, а пък остава още много до края на мача, това тежи, разбира се; трябва да се приказва все за нещо и ето става дума за нова игра. Питам се, дали на този коментатор ще му хрумне някога, че проблемът не е в това как да измислим нова игра, а в това, че вече знаем, че всичко е просто игра.
© Васил Благоев Все права защищены