Всичко ми се върти. Попрекалих с водката и с глупостите. Много глупости правя напоследък. Емо много ми липсва. Опитвам се да не се замислям много, много, но... уви. Ще взема да се видя с момичетата. Да поизлезем някъде, да удавим мъката в алкохол. Не ми се излиза много. Поне да мине времето.

    Телефонът пак звъни. Тия хора не спират. Ужасно е. Не могат ли просто да замълчат за секунда всички шибани гласове. Да ме оставят намира за миг поне. Не ми пука, няма да вдигам.

    Довечера ще изляза да се напия. Сега нямам сили за друго. Емо ме съсипа. Не остави нищо в мен. Празна съм... Празна до мозъка на костите си. Още една тухла в Стената.

***

    Много е задимено. Не мога да дишам. И без друго ми е трудно да го правя.

    Момичетата ми си мислят, че съм добре. Не изглеждам уморена. Дори изглеждам красива. Смея се. Никой не трябва да разбира какво е в мен. Никой няма право да разбира.

    Моля се безгласно за светлина, моля за разбиране, за обич. Плача от безсилие, но боговете остават глухи за молитвите ми, а хората са слепи за сълзите ми.

    Трябваше да си остана вкъщи. Трябваше да си остана вкъщи и да се наплача. Но мога ли да плача вече, останаха ли ми сълзи?!

    Всичко е черно. Всичко е прекалено черно. Не мога да видя ръцете си. Или по тях е само кръвта му. Няма смисъл. Искам само да умра. Да умра бързо и безболезнено и никой да не разбере, че съм изчезнала. Просто да ме няма. Да бъда невидима. Да не бъда тук. Да не съм никъде.

    Замених любовта си за спомени. Замених живота си за безполезно съществуване. Не знам коя съм. Не мога да видя лицето си. Не мога да открия името си. Не че особено много ме интересува. В моя живот няма никой. Нямам и нужда от никой. Сама съм със Стената. Скрила съм се зад нея, а всички останали са само тухлите в нея, мазилката или лепилото. Не ми трябва друго. Не искам да знам колко е зелено зад нея. Не искам да знам дали има нещо оттатък. То само ще ме нарани.

    Изгубих се по пътя към Истината. Забравих посоката, а и не попитах. Не исках нищо от никого. Трябваше да вървя сама, но не успях. Мамка му, не успях.

    Че аз пушех ли?! Дори не съм разбрала. Ина говори нещо. Правя се, че я слушам. Нищо не стига до мен. Кога станах толкова студена?! Кога забравих какво е любов и какво е омраза?! Наистина ли съм такава?! Или това е поредната маска? Поредната Стена, в която да се разбиват упреците и обидите, нанесени от хората без лица? Не, може би най-накрая съм успяла да се понеса безчувствена над света. Да го видя през други очи. Но винаги ще се блъскам в Стената. Нищо няма да я разруши.

    - Мило!

    Гласът й ме извади от унеса. Замислила се бях прекалено много.

    - Погледни!

    Обръщам невиждащи очи към вратата. ЕМО... Това беше Емо, но и не беше той. Светлина. Залива ме. Губя се в нея. И, о чудо, тя има СИНИ очи. Не, няма значение. Стената няма да пусне лъчите вътре. Аз съм затворена. Замених светлината за главна роля в клетка.

    Все пак той е там. И аз стоя, вперила в него разплакан поглед. Дали е само защото прилича на Другия? Или друга струна в сърцето ми започва плахо да трепти?... Не, не, няма за мене други сини очи. Няма нищо за мен. Само мрака от „тъмната страна на Луната”. Само топлата пепел покрай Стената. Изгорелите ми мечти и копнежи. Старата ми любов, която още ме свързва с тоя свят.

    Изпитвам непреодолим стремеж да поговоря със Светлината. Ще сляза за нещо до долу. Само да чуя гласът й. Само за миг да си спомня какво е да искам, какво е да летя...

    Беше красив. Може би най-красивото същество, което съм виждала в живота си. Боже, тези очи. Имат цвета на морето. Прилича на зверчето ми. Но е по-хубав от него. Само дето аз нямам вече очи за тази хубост. Нямам очи за нищо. Не искам да гледам и да виждам. Искам да съм сляпа.

    Стоя срещу него. Добре, че съм си пийнала. Нямаше да имам смелост да му кажа и дума в противен случай.

    -Ела при нас горе. Приятелката ми ти е хвърлила око.

    Непринудената усмивка. Курвенският поглед. Боже, колко добре си играя ролята.

    „Моля те, непозната Светлина, виж ме, виж, че кървя. Спаси ме!”

    Той тръгва с мен. А на мен ми иде да легна и да не стана.

     Стига плака, сърце проклето. Ето, виж това прекрасно създание. Седи до теб и те гледа. Устните ми сами говорят. Дори не знам какво казват. Глупости някакви. Маската пасва идеално на лицето ми. Стената няма да позволи да я сваля.

    Задушно е тука. Не мога да дишам. Искам да изляза. Искам да се махна. ИСКАМ ДА СЕ МАХНА!

    - Свиря на пиано... - чух се да казвам.

    За какво говорим?! Карам го на автопилот. Майната му. Половината разговор мина, без да го забележа. Не мога да се зарадвам на нищо вече. Изстинала съм към всичко. Мамка му!

    - Ми то аз не правя много секс...

    А, ето за какво говорим. Писнало ми е да говоря за това. Ама нали трябва да се правя на кучка. Трябва да изглеждам като такава. Трябва да съм като другите. Прекалено много тежи да съм различна. Пък и втори път няма да го видя. Какъв е смисълът да вижда истинското ми лице?! Всичко ще остане скрито зад Стената. Ще потъвам, докато най- накрая изчезна, докато падна изтощена в обгорените й основи и заспя завинаги. Какво щастие! Какво облекчение!

    Той тръгва.

    „Чакай, спри! Спри, моля те! Виж ме! Тук съм! Накарай болката да спре! Виж как плачат без сълзи очите ми...”

    Не вижда. Стената пречи. Стената скрива всичко. Стената събира всички думи, всички звуци. Всичко. А аз съм затворена зад нея. Не искам да излизам. Тук ми е добре.

    Още една тухла в стената.