Глава 4

Не извиках шофьора си да ме закара до мястото на срещата ми със Стефан. Вместо това предпочетох да походя малко из центъра – днес, заради наранените крака от вчера, бях обула ниски обувки, което не ми се случваше често. Вървях замислена за Деси, за Йоан и за неговото предателство, също и за Стефан и музиката му. Наистина ли отивах някъде, където щях да се срещна със Стефан? Това ми се струваше странно и непривично за мен самата. Все още беше доста горещо, въпреки че наближаваше шест часа вечерта. Пристигнах на фонтана на Сердика в шест без десет. Стефан го нямаше.

Замислих се, че беше станало късно за кафе. Седнах на фонтана, като смътно усещах как сърцето ми започва да се притеснява – или пък нещо друго, което не можех да разбера. Чувствах се все по-напрегната, колкото повече времето минаваше и вече не можех да вървя, за да подреждам мислите си.

– Знаех си, че ще дойдеш по-рано – изненада ме глас отляво и аз, сепната, обърнах очи нататък. Музикантът беше дошъл и ми се усмихваше. Не бях забелязала да се приближава.

Станах от фонтана – мъжът пред мен беше облечен с черна риза и дънки, и беше обул черни маратонки. Твърде много черно, помислих си, стъписана, но това някак ми харесваше. Придаваше му необикновен вид. Срещнах тъмните очи, които бяха усмихнати и ведри. Косата му отново беше разпусната.

– Здравей – казах, смутена и с разтуптяно сърце. Какво бях направила? Наистина ли се бях срещнала с него?

– Как е приятелката ти?

– Плачеше – свих рамене и си насилих да не гледам мъжа в очите. Нямаше нужда да подхранвам повече бързите удари на сърцето си. – беше разстроена. Е, къде ще ходим?

– Където кажеш.

Погледнах го отново – той ме наблюдаваше фиксирано, сякаш ме изучаваше с очи. Проклетото ми сърце започна да пее, което страшно много ме подразни. Тялото ми се държеше непокорно.

– Гладна ли си? – попита ме той. Забелязах, че хората наоколо минават и ми хвърлят по един поглед. Зачудих се какво се опитваха да разберат, като гледаха така нахално. Стомахът ми изкъркори и Стефан се засмя – явно да. Да вървим да ядем някъде?

– Да, може… - гърлото ми се беше стегнало от емоциите. Какво ми ставаше? Наложих си да се стегна – ти кебапчета и кюфтета ли ядеш? – попитах.

Усмивката му се разшири.

– Ще ям това, което и ти.

– Ами, аз съм веган – свих рамене и той вдигна една вежда – така че, има един вегански ресторант, ако искаш, може там.

– Добре.

Тръгнахме нагоре по Витошка, като Стефан вървеше на няколко сантиметра от мен и се съобразяваше с моя ритъм, който бе по-бавен. Разхождах се, започваше да се усеща хлад, който навлизаше във въздуха, въпреки излъчващия жега асфалт. Осъзнах, че се потя, а дългата ми коса топлеше врата ми. Трябваше да се държа естествено, помислих си аз, нямаше нужда да съм така притеснена. Все пак не за първи път излизах с някого, така че нямаше защо да съм нескопосана. Поех си дълбоко дъх.

– Десислава е с разбито сърце – обявих, решавайки, че след като съм запознала Стефан с историята, не пречи да говорим за това – плака цял следобед.

– Това е много тъжно – каза ми той.

–Тя много го обичаше – продължих аз, докато вървяхме – правеше си планове да има деца с него.

– Женени ли бяха?

– Не, не бяха, но тя си мислеше, че ще се оженят – въздъхнах аз – а този Йоан, какъв проклетник! Ядосва ме като си помисля.

– Съблазнила си го.

– Не съм го съблазнявала! – пламнах и спрях да ходя. Стефан ме гледаше, учуден на реакцията ми – това, че съм красива, не означава, че нарочно съблазнявам всички мъже! Не ми излизай с тези номера, една красива жена не кара мъжете да се влюбват в нея нарочно.

– Извинявай, не се ядосвай – каза ми той, все така усмихнат – имах предвид, че се е влюбил в теб, защото си невероятно красива и съблазнителна.

Изчервих се.

– Знам – вдигнах високо брадичка – но това не го извинява!

Стефан се поколеба, а аз се намръщих.

– Трябва да се съгласиш с мен – настоятелно казах, като продължихме да ходим – аз съм красива жена, но мъжете трябва да са верни на партньорките си. Не съм единствената красива жена на света, пък Деси също е много хубава.

– Ммм – беше отговорът на Стефан. Загледах го, той вървеше с ръце в джобовете на дънките си, излъчваше спокойствие и ведрост, сякаш нищо не можеше да изтрие леката усмивка от лицето му или пък сякаш знаеше някаква тайна, която го караше да се подсмихва. Зачудих се какво ли искаше да каже с "ммм".

– Съгласен ли си, или не? – попитах.

– Не знам как изглежда Деси, не знам дали е хубава – той сви рамене – как може да съм съгласен?

– Спри за момент.

Измъкнах телефона си и намерих една снимка на мен и Деси. Деси беше жена с дълга кестенява коса и изразителни очи, а лицето ѝ беше нежно и женствено. Показах снимката на Стефан, който я загледа замислено за няколко дълги мига.

– Е? – попитах накрая, когато все още не получавах отговор.

– Права си, красива жена е. Йоан е глупак.

– Ти би ли изневерил? – попитах го – или ти имаш повече съпруги и не се смята за изневяра?

– Изневярата е нещо много лошо – каза ми той, вече не се усмихваше. Вдигнах вежди, а сърцето ми странно, изведнъж отново заби учестено – имаше една жена, която ми изневери с един мой приятел. Беше лошо. Не бих го причинил на никого.

– Какво стана с онази жена? – попитах.

– Изгоних я.

– Откъде?

– От вкъщи, от къде – той се засмя, а аз го зяпнах.

– А сега колко съпруги имаш?

Той се намръщи и ме изгледа.

– Нито една.

Прочистих гърло и продължих да вървя, сякаш нищо кой знае какво не ми беше казал. Повървяхме малко, преди Стефан да ми проговори.

– А ти? – попита ме музикантът.

– Аз какво?

– Същото.

– Дали имам съпруг?

Стефан ми се усмихна. Не знаех изобщо как да разговарям с него, осъзнах аз. Не бях сигурна колко разбира, въпреки че ми говореше на идеален български. Имах предразсъдъци към етническата група, на която принадлежеше, и всъщност това бе най-дългият разговор, който някога бях провеждала с ром.

– Нямам – казах, след като мъжът не отговори – аз… не вярвам в мъжете. Мисля, че всички мъже са… ами… че са под нивото ми.

– Нито един мъж не е успял да спечели сърцето ти?

– Няма и да го спечелят – казах, малко по-враждебно, от колкото ми се искаше. Хвърлих един поглед на Стефан, но той не ми се видя обиден или пък впечатлен от думите ми.

– Да разбирам, че си лесбийка? – попита ме той и аз се ококорих.

– Не, изобщо! – възкликнах – искам да кажа… как да ти го обясня…

– С думи?

Спрях да вървя и се загледах в черните очи на Стефан, които намекваха за веселото му настроение. Не можех да подредя мислите си, хаосът царуваше в душата ми, а сърцето ми не спираше да бие бързо. Вече би трябвало да съм се успокоила, помислих си разсеяно.

– Аз не вярвам в мъжете – казах му. Той не промени и на йота ведрото си изражение. Може би изобщо не го интересуваше, помислих си.

– И не искаш да имаш нищо общо с мъже? – попита.

– Нищо общо!

– Добре – той сви рамене – това си е твой избор.

Отместих очи от неговите и продължих да вървя към веганското местенце, което си бях избрала. За известно време Стефан не казваше нищо и аз, крадешком, му хвърлих един поглед. Вървеше все така с ръце в джобовете, но черните му очи ми се видяха замислени. Или може би си го въобразявах?

Пристигнахме в ресторанта и седнахме навън, един срещу друг, на високите цветни столчета. Стефан измъкна от джоба на дънките си кутия цигари и ме погледна.

– Искаш ли? – попита.

– Не, аз не пуша.

Той сви рамене и извади една цигара. Тъкмо я палеше, когато сервитьорката пристигна и ни даде менютата. Загледах се към Стефан, който не отвори веднага своето. Дали можеше да го прочете?

Тръснах глава, пропъждайки хаотичните си мисли и отворих менюто. Стефан си пушеше цигарата и ме наблюдаваше, заради което след около минута отново вдигнах поглед към него. Черните му очи за миг обсебиха съзнанието ми и сърцето ми отново се разприказва. Поех си дълбоко дъх. Как можеше да ме гледа така обсебващо?

– Няма ли да гледаш менюто? – попитах аз.

– Бързаш ли за някъде?

– Ъммм, не… - смутена промърморих и наведох отново очи към менюто. Сетне бързо ги вдигнах, отново срещайки погледа на музиканта – спри да ме гледаш така!

– Как те гледам?

– Фиксирано. Изнервяш ме – казах му и той вдигна вежди. Сетне обаче измести поглед и погледна настрани. За миг се хванах да разглеждам профила на лицето му – имаше правилни черти, правилен нос, плътни устни. Намръщих се, скарах се мислено на себе си и наведох очи. Стефан също отвори своето меню.

– Сайтан… - промърмори си той.

– Това се прави от брашно. Наподобява вкуса на месо.

Стефан вдигна една вежда, сетне въздъхна тихо. Усетих, че го наблюдавам, докато той си разглежда менюто. Видя ми се объркан.

­– Какво ще ми препоръчаш? – той вдигна очи към мен и ми се усмихна.

– Вземи си сайтан, може да ти хареса – свих рамене – ти какво обичаш да ядеш?

– Хляб.

– Стига бе!

Той се засмя.

– Хляб и диня – каза ми той.

– З-заедно?

Той кимна, а аз усетих, че клатя глава и се опитвам да си представя комбинацията, но някак не ми хареса дори в ума ми. Сетне момичето дойде, за да вземе поръчката ни, и аз си поръчах любимите ми ястия. Погледнах към Стефан, който ме наблюдаваше с любопитство.

– Искам същото като нея – каза той.

Жената си записа, след което ни благодари и се отдалечи. Аз си бях поръчала салата табуле и една готвена манджа с тофу и зеленчуци.

– Та… – опитах се да заговоря, но когато вдигнах поглед отново видях, че черните очи са ме фиксирали. Преглътнах тревожно – не си взехме нищо за пиене!

– Да, права си.

– Спри да ме гледаш така, Стефане!

– Да извикам ли сервитьорката? – попита ме той.

– Не, аз ще я извикам – станах от масата – и ще мина през тоалетната.

Той ми кимна и се облегна на стола си, изпроводи ме с поглед, когато влизах вътре в заведението. Отидох в тоалетната и се втренчих в огледалото. Гримът ми беше на място, не се беше размазал, въпреки жегите, и косата ми нежно се стелеше покрай страните ми. Но лицето ми беше адски червено. Въпреки фондьотена! Озадачена, се зачудих как да се охладя, но не знаех какво да правя. Измих ръцете си. Не можех да си наплискам лицето с вода, тъй като щеше да съсипе грима ми.

Здравата щях да загазя. Бях отишла на ресторант със Стефан. И се чувствах по този начин… развълнувана.

След известно време излязох от тоалетната, като си мислех, че съм се успокоила, и казах на сервитьорката да мине през нашата маса, когато се освободи. След което излязох навън – Стефан си седеше кротко на мястото и пушеше втора цигара. Очите му отново ме фиксираха.

Седнах на мястото си.

– Какво искаш от мен, Стефане? – попитах го директно, сърцето ми развълнувано.

Стефан ми се усмихна, явно развеселен, за пореден път, от думите ми. Не можех да разбера какво си мисли.

– Защо трябва нещо да искам? Гладен съм, искам да ям.

– Не се прави, че не разбираш какво се опитвам да ти кажа – сопнах се аз.

– Разбирам – той ми се усмихваше загадъчно.

­– И?

– И какво?

– Какво искаш от мен? Защо излезе с мен? Защо ми даде номера си? Защо щеше да набиеш Йоан, за да ме защитиш? Сваляш ли ме? Искам директно да ти заявя, че ако е така, трябва да се откажеш.

Усмивката не слезе от лицето му, даже се разшири.

– Защо? – попита.

– Защо какво?

– Защо трябва да се отказвам?

Сърцето ми още повече се разбунтува и аз се примолих сервитьорката да дойде по-бързо, за да не трябва да гледам към тези черни очи. Бяха така… обсебващи. Привлекателни. Сопнах се и на себе си наум. Стефан все така се усмихваше.

– Защото не съм жената за теб – казах – аз съм богата, аз съм принцеса. Красива съм, мога да имам всеки, когото си пожелая.

Стефан спря да се усмихва, от което още повече се притесних, но трябваше да кажа всичко и да не му позволявам да си въобразява разни неща.

– Кое трябва да ме уплаши? – попита ме той, изненадващо – богатството? Кралския статут? Красотата ти?

Намръщих се.

– Казах ти, не съм за теб. По-скоро, ти не си за мен.

– Защото?

– Спри, знаеш защо! – ядосах му се. Черните очи ме наблюдаваха концентрирано и между нас се възцари тишина. Осъзнах, че съм се втренчила в очите на мъжа срещу мен и не мога да отместя поглед. Тревога се надигна в мен, но той не ми се видя ядосан. Всъщност, изобщо не можех да разтълкувам погледа му. После той ми се усмихна, някак нежно и замислено.

– Няма проблеми – каза ми простичко.

Сърцето ми изненадващо се сви. Може би наистина не се интересуваше?

– Добре – казах аз, вдигнала високо брадичка.

Тогава храната ни пристигна и аз преместих вниманието си върху ястието. Започнах да ям, насилвайки се да се наслаждавам на свежия вкус на салатата и да не мисля за черните очи, които все така усещах да ме гледат. След известно време, в което се хранех мълчаливо, тишината ми дойде в повече. Вдигнах очи – Стефан все така ме наблюдаваше.

– Нали беше гладен? – попитах го, като видях, че той не беше докоснал храната. От заведението се дочуваше тиха индийска музика, такава, която предразполагаше към медитация и спокойствие.

– Вече не съм – каза.

– Да не те обидих?

– Не си ме обидила.

– Тогава какво ти има?

Усмивката отново изгря на симпатичното му лице.

– Красива си – каза ми – това ти май добре го знаеш. Но аз все пак искам да ти го кажа.

– Благодаря.

– С какво се занимаваш?

– С нищо – свих рамене – в момента си почивам. Търся си работа, но нищо не ми харесва. Но ти сигурно смяташ, че жените не трябва да работят.

– Има някои неща, които жените могат да правят, вместо да работят.

Изчервих се.

– Какво имаш предвид? – настоятелно казах, докато сърцето ми трещеше отново – деца ли?

Той сведе поглед към ястието си и аз прехапах устна.

– Какво лошо има в това да имаш поколение? – попита ме.

– Престани. Не искам да знам – срязах го аз, той вече не се усмихваше. Нима бях успяла да го обидя? Мисълта, че съм се държала гадно, ме изпълни с гузна съвест и тревога. Защо трябваше винаги да казвам такива неща?

– Извинявай – казах неусетно. Той отново ме погледна.

– Можеш ли да пееш? – попита ме той, игнорирайки извинението ми. Примигах от рязката смяна на темата.

– Горе-долу. Като бях по-малка, свирех на пиано – казах му, спомняйки си музикалния инструмент и колко много го обичах – и съм ходила на уроци по пеене малко. Баща ми е музикален продуцент и в къщата ни винаги се занимаваме с музика.

Стефан отново се усмихваше, слава Богу.

– Бих искал да те поканя да пееш с мен – каза ми той – след като си свободна, защо не дойдеш утре като свиря? Можем да попеем заедно.

– Д-добре, ще дойда – съгласих се, преди да помисля по-обстойно.