Видяха го да стои там в следобедната мараня, изправен в сянката на дъба, който растеше над гробовете в задния двор на църквата. Целият бе в  черно, а дрехите му бяха повече от необичайни – дълго палто падаше до прасците му, а кожените му ботуши стигаха до коленете. Около врата му се точеше тежка броеница от мраморни топчета, която завършваше с голям бронзов кръст, потъмнял от времето. Косата му, мазна и смолисто черна, падаше по раменете му в контраст с лицето му, бяло като платно.

            Никой не разпозна роднина или приятел в този човек, но цял ден погледите на деца и възрастни се плъзгаха по него, дали с подозрение, уплах или презрение – нямаше особено значение. А той не помръдваше – стоеше с ръце в джобовете, разкрачен, с изправен гръб и наведена глава. Очите му се взираха в една от плочите, скромна на вид, грубовата и издялана от мрамор. Надписите върху повърхността ѝ бяха избледнели, но ако човек се вгледаше в тях (което никой не правеше) щеше да разчете име и дата:

            „Николас Томпсън

            1849-1908 г.”

            Върху плочата нямаше надпис, възпоменание, послание или мъдра мисъл: просто сухият факт за смъртта на поредния клетник. При това за смърт отпреди двайсет години. Плочата, като много други, бе забравена – никой не донасяше цветя тук, нито пък  плачеше за загубата. Никой не помнеше. Но странникът стоеше, взираше се в надписа и не мърдаше, сякаш чакаше някакво чудо.

            Така часовете изтичаха бавно, почти мъчително, и сенките на дървото, под чийто клони бе застанал непознатият, ставаха все по-тъмни и разкривени. За всичките часове, които преминаха, човекът не помръдна и мускул – беше като статуя, безмълвен, антипатичен, неподвижен. Мъртъв.

            Тръгна си едва когато  сенките на дървото се изгубиха в мрака, а уличната лампа на ъгъла мъчително просветна и хвърли мътна светлина сред люляковата тъма. Странникът се огледа и сковано се поклони. Движенията му бяха дървени и леко нескопосани, сякаш беше сакат или се възстановяваше след някое счупване. Никой не видя поклона му пред скромната плоча, но малцина го забелязаха, докато се носеше из градските улици като призрак. Видя го мисис Джонсън, която държеше градската бакалия, и която тази вечер затвори по-рано и предупреди децата си да не излизат по тъмно. Видя го и мистър Линч, единствения адвокат в града и целия окръг, който седеше на верандата и четеше вестника си, но след като черния силует на странника пропълзя по улицата, влезе вкъщи и заяви, че било захладняло. Видя го и единствения луд старец в градчето, достолепния мистър Бейн, който говореше сам на себе си, подпирайки се на верандата на гигантската си къща, който потрепери и зареди молитва, след като странникът се изгуби зад завоя. Странникът мярнаха и група хлапета, играещи в края на града, там, където последните къщи тихо отстъпваха мястото си на безкрайните ливади и полетата с пшеница, принадлежащи на местните фермери. Никое от момчетата не пророни и дума и се направи, че не забелязва безшумния и черен като нощта мъж, който мина покрай тях като привидение и се скри зад завоя. Но в сърцата им пламна искрата на страха и те си припомниха всичките истории за вампири и привидения, които бяха чели из списанията и комиксите.

            Друг не мярна странника вечерта, но тези, които бяха чули за него, не спираха да се чудят кой е и каква работа има в малкото им градче. До сутринта темата бе подробно разчоплена от редовните градски пиячи, от монасите в църквата, от учителите и от повечето порядъчни градски семейства. Появата на нов човек в града винаги пораждаше тема за разговор.

****

            Не намериха странника, само тялото му. Лежеше до брега на реката, която разделяше града на две неравни половини. Бе по лице в прахта, безжизнен и студен, с празни стъклени очи. По устата му имаше засъхнала кръв, ала рани не намериха. Първи го откриха градските дечурлига, дошли на реката да плуват по изгрев и побегнали с писъци към домовете си, веднъж видели мъртвия мъж. До обед целия град се бе стекъл край реката, ала градския шериф пристигна навреме и взе трупа със себе си за оглед. Не намери наранявания и синини, но прати тялото за аутопсия, защото в градчето нямаха морга. Но и тя не даде резултат – нямаше отрови в тялото на безименния странник, нито пък нещо друго. Сякаш човекът просто бе паднал и умрял, като потънал във внезапен сън.

            Естествено, търсиха му роднини. Ала такива не се намериха. Никой не припозна син, брат или съпруг в безжизнения труп с побеляло лице. В крайна сметка натъпкаха разпореното тяло с памук и нафталин, а хората от градчето се смилиха и погребаха странника в двора на църквата недалече от гроба на неизвестния Николас Томпсън, в който умрелия се бе взирал толкова съсредоточено в последните часове на живота си. Така и не успяха да изнамерят името на странника, затова на плочата написаха две прости неща:

            „Почивай в мир,

            1928 г.”

            Скоро странника се забрави, и плочата му също. На нея така и никой не остави гигантски букети, никой не плака на нея. Само от време отец Хенри, един от свещениците, редеше молитви за безименния странник пред гроба му, след което безмълвно се прехвърляше на следващия. Постепенно живота в градчето се нормализира – нямаше кой цял живот да оплаква един непознат…

****

            Десет години по-късно, друг странник, досущ като умрелия през 28-ма, посети двора на църквата, и застана пред плочата без име. Целият бе облечен в черно, лицето му бе бледо и изпито, но безизразно. Никой не разпозна в него роднина или приятел, никой не се опита да го заговори или да го попита какво прави.

            Странникът стоя два часа без да мръдне мускул пред безименната плоча, около която бе порасла трева до глезен. Взираше се в нея с каменно изражение, а от време на време устните му беззвучно мълвяха написаното. Сякаш дори не усещаше погледите, които се впиваха критично в него и разглеждаха острите му черти в опит да открият в тях познат, забравен приятел или жител на окръга. Никой не успя да намери подобно нещо, освен мистър Линч, който вече беше с прошарена коса и страдаше от ревматизъм. Само той сметна лицето на непознатия за сходно с това на един меланхоличен младеж от съседния град, който бе изчезнал преди малко повече от десет години и от тогава никой не бе чувал ни вест, ни кост от него. Само дето чертите на странника не бяха съвсем сходни с тези на изчезналото момче и затова мистър Линч запази мислите за себе си и продължи надолу по улицата.

            Странникът стоя като вкаменен за два часа, но накрая се поклони пред безименния гроб, досущ като събрата си от преди десет години. Но неговият поклон бе плавен, а не вдървен, движенията му – грациозни, а не сковани. А веднъж изправил се, странникът се обърна и плавно, с леки крачки, напусна двора на църквата и заскита по улиците на града. Скоро го видяха на главната улица, застанал до единствената спирка за автобуси в града. Там той безмълвно чака три часа, докато един от двата автобуса, минаващи всеки ден през градчето, дойде. А веднъж качил се, бледия мъж си купи билет за последната спирка в другия край на окръга и плати на шофьора с банкнота от двадесет долара, за която не поиска ресто. Билетът струваше осемдесет цента.  Шофьорът не каза нищо, а прибра парите тихомълком, след което подкара.

            Така странникът изчезна – с автобуса в онзи летен следобед, взрян в прозореца с втренчен, безжизнен поглед. Непознатият се стопи и изчезна, напускайки градчето, и скоро хората забравиха за него, улисани в животите си.  Редяха се сватби, погребения и раждания, които обаче сякаш не промениха и с милиметър фасадата на градчето, което сякаш бе застинало в онзи летен ден, когато преди години онзи клетник се бе появил и умрял.

            А тревата в двора на църквата растеше и растеше, а гробовете старееха. Надписа на безименния гроб бавно избледня и след време дори годината се четеше трудно. Ала нямаше кой да види, че в лунните нощи, когато месечината грееше със студена светлина, а всички почтени граждани бяха в леглата си,  надписът гори със сребърен огън.