"Непрекъснатият алармен звук, като нестихващо металическо бучене на часовника, бавно и мъчително ме изтръгна от съня ми. Пет часа, време за тренировка. Наплисках си лицето с ледена вода да се събудя и навлякох екипа за тичане. Треньорът вече стоеше на верандата с две чаши кафе. При появата ми недоволно изръмжа:

• Закъсняваш, Метлиц...
• Добро утро, г-н Хорсенс...

Посегнах към кафето, но той го придърпа към себе си.

• Първо трябва да си го заслужиш...

Излезнахме на пътя, градът все още спеше дълбоко, само тук там светеше по някой прозорец. Той се качи на колата си,а аз застанах плътно до лявата врата в готовност. Вече пет седмици всяка сутрин тичах до колата му. Пет седмици на невероятно, убийствено напрежение. Тренировка след тренировката, тренировка и накрая тренировка. Знаех, че ще бъде трудно, но се оказа най-трудното на трудно. Ако не беше подкрепата на директора и помощта на близките ми, нямаше да изкарам и тези пет седмици.

• Ерих, баба ми тичаше по-бързо...
• Тогава викни баба ти да се боксира...

Спрях да си поема дъх превит на две, хванал се за колената. От дъхът ми излизаше сивкава пара, дробовете ми крещяха да престана:

• Всяка жена на токчета е по-бърза от теб...
• Слез тогава да пробваме...

Дразнеше ме нарочно, както всяка сутрин. Продължих да тичам до салона. Изчаках го да отключи, облегнат на стената. Той запали лампите и ми подаде кафето:

• Пет минути... чака те въженцето...

Всяка сутрин между пет и седем без петнайсет загрявах с крос, скачане на въже и малката круша. Къпех се набързо и отивах в кафенето на ъгъла, където вече ме чакаше Дани. Закусвах ме и в осем отивахме на училище. Това бе единственият отрязък от деня, който обожавах. Виждах Стела, която ме чакаше на входа на училището. И тази гледка, често ми бе достатъчна, за да завърша деня. Директорът ме беше освободил от последните два часа и понякога, когато успееше да се измъкне ме изпращаше до салона. Не и позволявах да влиза вътре, нито да присъства на моя тренировка или мач. Боксът е тъмната половина, която не желая да присъства в отношенията ни. Кристиян ми пишеше есетата, а с Марк учехме, когато не спях прав като кон. Научих се и на този принудително усвоен трик. Просто стоях изправен, без никаква опора подобно на истукан и спях с отворени очи. С нетърпение чаках да свършат двете седмици до края на учебната година, защото бях изморен, толкова изморен, че вечер заспивах на секундата без нито една противна мисъл в главата си. Мисля, че съзнанието ми просто изключваше всичките си релета. Пълният мрак, който наставаше ме устройваше напълно. Ако не ме тласкаше любовта ми към Стела, сигурно щях да се откажа...но не можех. В очите ми на лудо влюбен мъж, това беше начина да и я докажа. На всяка цена, щях да спечеля тази титла, колкото и време да ми отнеме това, иначе по-добре да ме няма. С какво друго бих могъл да я заслужа, освен с това, което умея най-добре... да удрям. И ако трябва да удрям до скъсване на мускулите си, до точка на пречупване, до смърт... ще удрям. Исках да знае, че всичко е заради нея. Моята единствена и безценна обич... за нея всичко на този свят е... малко. Всеки път, когато я погледнех, когато я почувствах до себе си, нещо вътре в мен се прекършваше. Нещо изгаряше вътрешностите ми, болеше ме сърцето, не можех да дишам... Понякога се будех нощем облян в сълзи, плакал в съня си, като малко дете, на което са отнели вярата в чудесата. За мен тя представляваше слънцето, въздухът, който дишах, за да живея, светът оцветен в прекрасни, наситени тонове. Беше ангел, който ме правеше много повече, отколкото бих могъл да бъда. И тя избра мен, не зная защо... би могла да има всеки. Знаех единствено, че ако не я задържа до себе си, просто ще спра да съществувам. В този случай смъртта би била награда, но имам усещането, че немилостиво ще ми бъде отказана. Демоните в мен се бореха с всички сили да ми покажат колко мъничък съм до нея. Колко незначителен съм до това изгарящо слънце, безполезна прашинка, която с всяко приближаване, има шанса да се превърне в пепел. Нека изгоря, без Стела, така или иначе ще ослепея. Ще бъда сляп безумец, който лети към собственото си самоунищожение. Сърцето ми ще помпа кръв, превърнато само и единствено в медицински орган. Ще бъда една машина, един робот програмиран да унищожава и нищо повече. Никога не съм си правил илюзии, че съм някой, но тя ме накара да повярвам, че съм и мога да бъда. Затова, ако си отиде, единственото, което мога да направя е да се самоизлича. Да се изтрия, като ненужна драсканица на белият лист и да спра...просто да спра! Все някога сърцето, ще се признае за победено и ще престане да захранва с кръв това ненужно тяло. И по-добре, иначе дори и родителите ми, ще съжалят, че са ме създали!!!

С Дани стояхме в кафенето, препичайки се на сутрешното слънце. След натоварената тренировка почти не си усещах мускулите и ме гонеше страхотен глад. Бяхме си поръчали обилна закуска и на масата се чуваше единствено, припряното ни дъвкане:

- Ерих, каза ли вече на вашите, че ще се жениш?

- Утре... Шарлоте най-накрая се прибира, така че просто ще се съберем и ще ги уведомим.

- А на треньора?

- Вярвай ми, това е трудната част, мисля да поизчакам.

Дани се наклони напред застрашавайки всички съдове на масата от поголовно чупене:

• Когато бяхме по-малки, вечер често се молех за теб.

Това направо ме изуми:

• Не знаех, че си вярващ?!
• По мой си начин... по важното е, че някак си Бог отвърна на молитвите ми...

Аз също се наклоних напред, лицата ни почти се опряха:

• Разбирам, Дани и ти благодаря.

Той се отдръпна бързо сякаш смутен от този момент на интимност, но после отново се приведе.

• Също така е редно да поканиш Марк за кум.

Отдръпнах се силно назад, удряйки гърбът си в облегалката на стола. Погледите ни се пресякоха, стояхме и се гледахме сякаш цяла вечност, накрай аз сведох моя:

• Така да бъде, ще го поканя.
• Вече се превръщаш в мъж, Ерих, и това е чудесно.

Тази констатация, колкото и да е странно, бе много важна за мен. Усетих, че неловкият момент вече е отминал и се върнах на закуската си.

• Кога ти е следващия мач?
• След три дни. Вдругиден ще пътуваме до Ворнхолм, чух че Хаанструп е голяма работа.
• Не може да е по-голяма работа от теб. Трябва да ти призная, че винаги съм ти завиждал.
• На мен -направо бях онемял -защо?
• Ако имах една частичка от твоя талант, представи си какъв футболист щях да бъда.
• Ти си добър футболист, защо се притесняваш?
• Добър... точно това, че съм само добър. Докато ти си невероятен боксьор и това е факт.

Оставих пари на масата за сметката и станах.

• По-добре да тръгваме, преди да са ми пораснали крила.
• Според мен е невъзможно.

Когато се качихме на колата бяхме по-близки приятели, отколкото през изминалите години, само за да се скараме минути след това, за идиотското му каране и да се разделим ядосани. Стела стоеше както обикновенно на входа на училището. Метнах си раницата на земята и я вдигнах във въздуха.

• Някой път ще ме изпуснеш- усмивката и караше целият свят да бъде по-красив.
• Никога, слънчице - свалих я и я прегърнах. Сърцето ми отново ускори своя ход, чувствах стомаха ли лек и празен, въпреки обилната закуска. В него сякаш пърхаха пеперуди, които се блъскаха шеметно една в друга и предизвикваха чувство на луда любов.
• Обичам те безумно, г-це Нилс... - хванах нежно лицето й, взирайки се в антрацитните и очи. Наведох се и я целунах, целувах я ненаситно и не можех да спра. Тя се отдръпна от мен смеейки се:
• Закъсняваме за час.

Чувах отдалеч как бие последния звънец. Вдигнах си раницата, хванах я за ръка и се затичахме към стаите си. По средата на коридора ни пресрещна директора.

• Ерих, би ли дошъл в кабинета ми...

Той тръгна пред мен толкова бързо, че аз успях само да и махна и се забързах за да го настигна. Влезнахме, той затвори вратата и ми посочи стола срещу бюрото си.

• Вчера на учителския съвет обсъдихме как най-добре да съчетаем нещата без да има ощетени. Много учители са забелязали да спиш в техния час.
• Г-н Кристиянсен, повярвайте ми...

Той ме прекъсна нетърпеливо:

• Не те извиках да те обвинявам, треньорът ти г-н Хорсенс бе така добър да ни разясни доста цветисто при това какво означава една тренировка, боксова среща и така до безкрай...

Това е бил невероятен момент, Хорсенс има умението по-много начини да осакати датския език, особено когато е развълнуван. Едвам се удържах да не прихна, виждайки, че и директорът се бори със същото. Той мълча известно време после ме погледна:

• Въпреки проблемите, които си ни създавал през годините винаги си бил добър ученик. Гимназията само би могла да спечели от твоите спортни успехи, затова решихме да ти дадем дипломата предварително.

Слава на Бога... Амин. Този ден чудесата нямат край.

• Утре трябваше да имам тест по математика.
• Уведомен съм, смятай, че си го изкарал.
• Г-н Кристиянсен, при цялото ми уважение не мислите ли, че това не е честно спрямо останалите?
• Ако искаш да е честно, постарай се на ринга. Ще дам дипломата ти на г-ца Нилс. А сега по-добре тръгвай и да не съм те видял до другата учебна година. Тогава ще говорим отново, ако има за какво.
• Сигурен съм, че ще има.

Благодарих му и си тръгнах. На двора седнах на една пейка, трябваше да изчакам междучасието за да предупредя останалите. Сложих раницата си в скута и се облегнах на нея, следващото, което усетих е някой да ме бута.

• Ерих пак ли спиш? Защо си навън...

Беше Марк, застанал така пред мен, слънцето се отразяваше в черните му коси, и ги правеше в синкав оттенък. Невероятната му красота направо ме заслепяваше, а сърцето ми виеше тревожно и ме караше да се ненавиждам.

• Приключих предварително годината.
• Как така?
• Вчера са го решили, дават ми дипломата по рано...къде са другите?
• Часът още не е свършил, мен ме изгониха.
• Отново...?
• Кристиян говори глупости, с които ме разсмива и накрая гонят мен.

Не можех да откъсна поглед от него, не е нормално простосмъртен да е толкова съвършен. И такава потенциална заплаха. Спомних си разговорът ни с Дани:

• Марк, знаеш, че със Стела скоро ще се женим - дори и да почувства ритникът ми с нищо не го показа.- затова искам да те помоля нещо.
• Само кажи...
• Искам да ни станеш кум.

Той искрено се изненада и радостта, с която ме погледна не беше престорена:

• С удоволствие Ерих. С най-голямо удоволствие... само ми кажи какво прави кума?
• Откъде, по дяволите, да знам...

Спогледахме се и след малко направо се заливахме от смях. Така ни завари групата, дори не сме чули кога са излезли на двора:

• На какво така се смеете?

Застанала близо до Марк с нейните искрящи коси, стройна и фина, двамата обединяваха най-доброто от човешкия род. Биха били съвършена двойка, от тази мисъл стомахът ми се преобръщаше, давейки се в собствените си киселини. Беше като проблясък от бъдещето, като светкавица ярка и смъртоносна. Подобно на спомен видян и захвърлен в най-далечното кътче на собственият ми ад. Опитваш се да ми кажеш нещо ли Господи? Точно им обяснявах, че приключвам с училището за този година и телефонът ми звънна. Погледнах го... беше треньорът:

• Да...
• Метлиц, кога мислиш да си довлечеш задника тук, да потренираш за разнообразие?

Явно нямаше да се измъкна:

• Вече съм тръгнал...
• Надявам се за твое собствено добро да е така.

Затвори ми най-безцеремонно.

• Трябва да вървя, стария Хорсенс ми диша във врата.

Целунах Стела нарамих си раницата и примирен в бавен тръст, тръгнах към салона. Не бяха минали и петнадесет минути и вече влизах в залата. Остави ме, колкото да се преоблека и веднага ме изкара на ринга.

За много хора боксът е безсмислен и груб спорт. За мен е повече от изкуство. Цялото това движение, подобно на древен ритуален танц, да откриеш слабото място на противника, точният момент на удара... малко физика, малко математика и нокаут. Светлините на прожекторите, тълпата крещяща в неудържим екстаз, краят и началото на всеки следващ рунд, гласът на рефера, мощното му вкопчване в хлъзгащите ти се мишци, при всеки брейк, виковете на треньора, който чуваш дълго време след финала на мача. Напрежението в мускулите, надскочили предела си, потта, която те заслепява, напрегнатия поглед на опонента, дивото сърцебиене...това е бокса. Можеш да го разбереш и да го обикнеш като мен само ако изживееш неповторимата тръпка на триумфа и победата. Когато съм на ринга, целият свят изчезва, изключвам го, оглушавам за всички звуци, съществуват само боксовите ръкавици и аз. Винаги е било така и така ще бъде.

• Бокс... бокс... вдигни гарда, вдигни скапания гард...- крясъците на треньора сигурно се чуваха чак на улицата. Странно как не преграква след това безподобно крещене? Усещах, че съм на ръба на силите си, колкото повече се изтощавах, толкова по злобно удрях. Той го знаеше и не преставаше да ме предизвиква, сипейки обиди по мой адрес.
• Движи краката, краката, Ерих... да не си с протези баба такава...

Чувах тежкото си дишане, сърцето повдигаше гръдният кош в луда надпревара, дробовете ми всеки момент щяха да се пръснат. Бях стигнал предела.

• Почивка... - трябва да му призная, че винаги знае кога да спре. Буквално се строполих по средата, опитвайки се да си възвърна нормалният ритъм. Може и да съм луд, но в тази свръхчовешка умора, имаше толкова екстаз, такова желание да продължа, че да... най-вероятно съм луд. След още три такива срива на ринга, отидох под душа. Преоблякох се и си излязох тихомълком, той продължаваше да навиква някой друг. Пред залата ме чакаше Дани:
• Отдавна ли си тук?
• Достатъчно, за да чуя как крещи, не знам как го издържаш...
• Свикнал съм отдавна... накъде сме?
• Към кафенето, останалите са там.

Приближавайки се още отдалеч, можех да усетя, колко спокойни, безгрижни и щастливи са приятелите ми. Внезапно се запитах, има ли смисъл това, което правя, дали не изпускам най-хубавите си години в гонене на нищото? Но това трая само миг. Седнах до Стела, тя топло ми прихлупи ръката с мъничката си длан:

• Как е любимият ми боксьор? - очите й ме гледаха тревожно, с тази нейна затрогваща загриженост.
• Не се тревожи, слънчице, всичко е наред.
• Каза ли на треньора?
• Първо ще говорим с родителите си. Майка ти със сигурност ли се връща утре?
• Да...
• Ще ги съберем на вечеря и ще им съобщим...треньорът е моя грижа.

Тя сбърчи съсредоточено вежди, правеше го винаги, когато е притеснена:

• Ерих, ами ако нещо се обърка?
• Докато сме заедно, нищо не може да ни се случи. -целунах я нежно по глава, тя се облегна на рамото ми. Постояхме така известно време, радвайки се на оскъдното слънце. После Дани и Кристиян тръгнаха на тренировка, а ние с Марк и Стела се качихме на колата му. Оставихме я пред тях и отидохме в нас. Майка стоеше на верандата, беше се излегнала в люлката с книга в едната ръка. При появата ни се изправи да ни посрещне, прегърна ни и двамата:
• Марк оставаш за вечеря... без възражения.

Той и се усмихна с голяма любов.

• На теб не мога да откажа.

Влезнахме в кухнята да и помогнем.

• Татко още ли го няма?
• Обади се, че ще закъснее... но утре ще се прибере на време. Шарлоте ще дойде нали?
• Стела каза че е потвърдила... днес ме извика директорът.
• Защо?
• Няма да повярваш, решили са вчера на учителския съвет да ми дадат дипломата две седмици по-рано. Ще се видим чак на есен.
• Трябва да благодаря на треньор Хорсенс, вече се притеснявах как ще издържиш.
• Със Стела да не сте се наговорили, излишно се притеснявате.

Докато с майка разговаряхме, Марк беше направил салатата и с голямо майсторство обработваше пържолите:

• Колко парчета да изпържа?
• Седем... сигурни ли сте, че Дани няма да се отбие?

Тя гледаше сериозно и съсредоточено и ние с Марк прихнахме едновременно. В това време му звънна телефонът. Той погледна дисплея:

• Ще говоря от вън - излезна на верандата, от прозорецът го виждах как раменете му провисват, тялото му се отпуска, изглеждаше напълно съкрушен.
• Престъпление е това, което правят родителите му с него - майка беше сериозно ядосана от безсилието си. Той се върна обратно в кухнята.
• Баща ми ме уведоми, че двамата с майка ми заминават за неопределено време... Дори не сметна за нужно да ми каже къде ще бъдат -лицето му бе почервеняло от обида. Майка го прегърна притискайки го силно към себе си.
• Не им позволявай да ти развалят настроението, миличък, те не го заслужават.
• Ще изпържа месото...

Известно време се чуваше само съскането на нагорещената мазнина в тигана. С нея се спогледахме зад гърбът му:

- Предлагам да разтърсим малко грозната ви къща. Обявявам началото на палатковия протест.

- Наистина ли ще дойдете у нас... Дани и Кристиян може и да не се съгласят.

- При огромният ви хладилник, Дани ще е пръв. Проблемът е в Кристиян, ще трябва да му запушим устата, ако искаме да спим.

- А Стела... а тренировките...? - въпреки беглите му протести, виждах как все повече му допада идеята ми.

- Казах ти, че майка й се прибира утре, а треньорът просто ще ме взима от вас. Майка ще сложи масата, аз ще им звънна и ще си взема малко дрехи. Ти иди да вземеш Стела.

Качих се в стаята си, беше ме обхванала някаква детинска еуфория от мисълта, че ще спим на палатка. Фоайето на огромната им къща, побираше цяло футболно игрище. Ние наистина си опъвахме палатки и се пързаляхме с кънки по луксозният им мрамор. Разбрах се бързо с момчетата, които прегърнаха идеята развълнувани не по-малко от мен и си пъхнах няколко дрехи в сака. Звъннах на Стела да чака Марк пред тях и се разбрах с треньора, който единствен от всички не остана очарован. Слезнах в кухнята и седнах на масата. Майка седна до мен, целуна ме по челото и ми подаде пари. Пъхнах си ги в джоба и я погледнах:

• Мамо, колко време ти отне докато разбереш, че татко е мъжът за теб?
• В момента, в който го видях, знаех, че или ще бъде той или никой друг. За Стела ли се отнася?

Може би щях да и кажа но в този момент Марк и Стела влезнаха. Вечеряхме доста набързо, гълтахме като не виждали храна, на няколко огромни залъка си изядохме порциите, аз тръгнах да раздигам, но майка ме спря:

• Тръгвайте... утре ще се видим.
• Вечерята е в седем, моля те кажи на татко, че е важно.

Тя ме погледна изпитателно, но си премълча и ние си излезнахме. Пристигайки видяхме, че Кристиян и Дани стоят пред къщата. Бяха дошли направо от тренировка. Наближавайки ги миризмата на пот направо ме блъсна в лицето. Не можах да се въздържа и сбърчих нос:

• Момчета, някой да ви е казал, че топлата вода е открита?
• Колкото и да се подиграваш, смятаме да се възползваме от всички екстри на седемте бани в мавзолея.
• Заедно...?
• Да не ми предлагаш? - Кристиян тръгна към вратата, като си поклащаше предизвикателно задника. Започнах да свиркам след него:
• За нищо не ставаш?
• Питай Йемке Вирховен и пак ще говорим.

Погледнах останалите стреснат. Стърчах пред входа на къщата, като декоративна статуя.

• Имаш предвид Йемке "ледената кралица" или просто Йемке...-направо бях изумен
• Тя предпочита да и казвам, "Йеми"... но да, същата... Марк ще отключиш ли, или ще стоим тук да дъвчем едно и също цяла нощ?

Влезнахме вътре и си оставихме багажа на пода във фоайето. Дани и Кристиян отидоха да се изкъпят, а ние с Марк извадихме палатките и започнахме да ги разпъваме. Стела промърмори, че ще види какво има в хладилника и се скри в кухнята. Аз продължавах да бъда сериозно учуден:

• Тя не ти ли беше отказала миналата година?
• Да... направо ме отряза - Марк сръчно застопоряваше първата палатка, докато аз си стоях клекнал и го наблюдавах без дори и да му помогна:
• Значи Кристиян е успял там, където ти не, а май и всички останали... това е невъзможно.
• Защо смяташ, че моята привлекателност е причина никой да не ми отказва? - той бе започнал да разпъва втората палатка, а аз продължавах да клеча на колене и да си поклащам главата в такт от изумление:
• Ти не си привлекателен, Марк, ти си изумително красив и не знам досега някой да ти е отказал, освен тя... това не е нормално.
• От твоята уста звучи отвратително. Ето идва Марк, празната глава, но външността му е голяма работа... - от вълнение заекваше и римуваше думите - да не мислиш, че съм искал да се родя такъв? И между другото опъвай си сам палатката.

Той се изправи и понечи да излезе, но аз го хванах за ръката и го принудих да ме погледне в очите:

• Човече, извинявай, изобщо не съм искал да те обидя...
• Имаш ли представа какво ми е постоянно да ме преценяваш по външния вид?
• Марк, не исках.... - дори не ме остави да довърша
• Имаш ли... - направо крещеше, ехото се блъскаше в стените и се връщаше обратно, кънтейки в тъпанчетата ми- аз съм най-добрия по фехтовка в отбора с четири медала... знаеше ли? А знаеш ли, че говоря свободно два езика...?
• Наистина... - думите ми увиснаха заглушени от гневният му монолог:
• Не знаеше, защото всичко се върти около теб. Ерих вика за помощ, всички тичат при Ерих. Ерих е супер боксьор, браво на Ерих. - името ми повтаряно от него постоянно, като някакъв блудкав припев започна да ми звучи идиотски- Да си присъствал поне на един мой турнир? Не, фехтовката е спорт за слабаци, а Марк е красив, за какво му е повече. Ти си пълен кретен, смотан егоист и си въобразяваш, че земята ще спре да се върти заради теб. Е, трябва да те изненадам, ще си продължи най-спокойно и без твоето величие. Побъркания Хамлет "Да бъде или да не бъде...". Изпълнения със вечни съмнения невротик, и за какво? Бих си дал дясната ръка, родителите ми да ме обичат, както твоите обичат теб. Имаш жена до себе си, която струва повече отколкото ти си способен да прозреш. И приятели, които биха се пожертвали във всеки един момент, за да ти спасят скапания задник. Аз се радвам и на трошичките, които остават за мен, след като си взел това, от което се нуждаеш. Какво още ти липсва, о, да... моята изумителна красота. Заповядай, подарявам ти я от сърце, както всичко останало.

Той се свлече на колене покрил с ръце лицето си, през пръстите му се стичаха сълзи, гърдите му се повдигаха от учестеното дишане, тялото му се тресеше от риданията му, които ми късаха сърцето. Допълзях до него и го прегърнах, той се бореше да ме отблъсне, но аз го стиснах силно и забих брадичката си в гърба му. Той продължаваше да плаче толкова покъртително, че разплака и мен.

• Марк я отряза, защото я харесвам...

Вдигнах си главата и видях Кристиян, който клечеше от другата му страна.

• Дори и не подозирах...
• Ти си и единственият, който не знае, че с нея сме заедно повече от три месеца . Както и не знаеш, че ме приеха в лятната школа на юношеския професионален отбор по футбол. Не знаеш, че родителите на Марк го задължават да им говори на малки имена и в техния кръг почти никой не знае, че са му такива. Не знаеш, че Дани е капитан на отбора и ще учи със сигурност в "Копенхаген". Не знаеш...
• Достатъчно... - Стела стоеше до нас с почервеняло лице обхваната от безумен гняв - мисля, че му стана ясно, така че не е нужно да продължаваш да го риташ.

Тя го избута доста грубо плъзвайки го по пода. Подаде ми ръка,взех я и се изправих. Марк продължаваше да стой като парализиран:

• Изчакай отвън...
• Стела...
• Изчакай отвън... - никога не съм я виждал в такова състояние, без повече да и противореча излезнах от къщата. Вечерта бе топла, с ясно небе обсипано със милиони звезди, които трепкаха като диаманти. Красиво и приказно, а аз се чувствах ужасно, защото не това планирах, когато прекрачих прага на този студен дом. Облегнах се на една от колоните, които поддържаха масивната сграда и видях Марк да излиза. Докато си палеше цигарата, се приближих с два гигантски полу-скока и го прегърнах. Отдръпнах го от себе си и го погледнах в очите:
• Съжалявам... сигурно съм възможно най-скапания приятел...
• Не беше честно така да ти се нахвърлям...
• Напротив - и ти, и Кристиян бяхте напълно прави...
• Не знам дали ще остане нещо от него, Стела му е много ядосана...
• Никога... - външната врата се отвори със замах и видяхме Кристиян, който беше направо избутан навън.
• Метлиц, жена ти е полудяла, първо ме наруга доста цветисто, след което каза, че няма да влезнем докато не се изясним. Не съм и предполагал колко огън има в нея, докато ми се караше видях Дани да се крие зад стълбите...Но за едно беше права, приятелите не правят така...
• Истина е - Марк си протегна ръката напред - приятели?

И двамата с Кристиян си сложихме ръцете върху неговата:

- Приятели...

Кристиян се приближи тихо до входната врата и я отвори:

• Може ли да влизаме?
• Изяснихте ли се?

Стела стоеше на входа, луната я осветяваше цялата, приличаше на ангел, огрян от божествена светлина. Чух или по-скоро долових как Марк си пое дъх. И тогава простата ми глава, проумя истината, видях като на забавен кадър, какво му причинява факта, че тя избра мен. Можех да усетя всички нощи, когато не спи от тази мисъл като свредел, врязана в съзнанието му. Мъжеството, с което понасяше безропотно кръста си. Аз не знам дали бих се справил, но разбрах, че той е способен да носи тайната си цял живот и никога да не допусне това да застане между нас. И Дани го беше разбрал, сигурно и Кристиян, само безумният слепец Ерих не бе.

• Готови сме, сега ни пусни преди Дани да е унищожил всичко за ядене. - Кристиян я заобиколи ловко и влезе, Марк се промъкна след него, аз се пробвах да го последвам, но тя ме избута отново навън, последва ме и затвори вратата.
• Изясни ли ти се? - гласът и беше застрашително висок, очите и се взираха в мен с такава сила, че направо ме пронизваха. Това е първият случай, в който ми държеше тон.
• Да, слънчице, вярвай ми, всичко ми се изясни.

Тя вече ми бе простила и се гушеше в мен:

• По-добре и ние да влизаме, утре имаш тренировка.

Намерихме останалите в кухнята, бяха извадили почти целия хладилник. Дани ни видя и спря да дъвче:

• Стела, досега не бях виждал някой да мете пода с Кристиян... много ми хареса...
• Ако си изял всичкия сладолед, ще опиташ от същото...
• Аз защо не знам, че има сладолед... - той така възмутено погледна Марк, че ние започнахме да се смеем и внезапно всичко си стана както преди. Тази нощ в нашата палатка, светът се състоеше само и единствено от Стела и Ерих. Любихме се с отчаянието на безумно влюбени хора, които се опитват да задържат мига до безкрай. Две души, преодолели гравитацията, вкопчени един в друг до смърт. Любов, която няма подобна на себе си в целият всемир, която застрашаваше да ме погълне, да строши чупливият ми свят на милиони блестящи парченца, които и най-големият виртуоз - Господ не би могъл да възстанови отново. Не можех да заспя, държах Стела в прегръдките си, чувах равномерното й дишане, косата й се беше разпиляла по рамото ми. Лежах и я гледах без да помръдна, усещах сърцето си като огромна черна дупка, която поглъща всичките ми надежди. Знаех, че ще настъпи миг, в който тя няма да е до мен, и то препускаше обезумяло, заплашвайки да се пръсне при тази мисъл. Чувствах дъха й по голите си гърди и се опитвах да запечатам този образ завинаги. Да го запаметя за онзи момент, когато битката с боговете ще бъде на живот и смърт...най-вероятно моята.
• Ерих, спиш ли...?

Погледнах към процепа и видях гърба на Марк. Измъкнах се от палатката, с дрехи в едната ръка, с другата си придържах завивката.

• Какво става... - и двамата шептяхме.
• Почти четири и половина е, искаш ли кафе?
• Добре...

Той тръгна към кухнята, аз го последвах обличайки се в движение. Седнах на масата и го наблюдавах, винаги ме учудваше факта, как прости и елементарни действия, изглеждат изящни чрез него. Марк сипа кафе в две чаши и запали цигара.

• Дай ми една и на мен...
• Моля... - гледаше ме в пълно недоумение.
• Цигара... - пресегнах се през масата и си взех една. Първото всмукване ме зашемети, после горе-долу свикнах на паренето в гърлото ми. Пусках кръгчета дим към тавана и се наслаждавах на глупавата му физиономия.
• Не ме събуди заради кафето... какво има?
• От кога пушиш?
• Не пуша, кога ме видя да пуша?
• Добре... - той повдигна рамене - ти си знаеш... не можех да заспя след всички неща вчера.

Аз си загасих цигарата и си досипах кафе. Върнах се на мястото си, той беше забил поглед в пода.

• Марк, ако някой има вина, това съм аз...
• Не ме разбра, трябва да ти кажа нещо...за Стела.
• Не е нужно... побъркания Хамлет, може да е невротик, но не е сляп.
• Ерих, не искам това да застава между нас. Искам да ти кажа, че ти си не само мой приятел, ти си човекът, на когото се възхищавам и ми е болно от мисълта, че можеш да ме намразиш.

Протегнах си ръката през масата и стиснах неговата.

• Марк... погледни ме - той ме погледна в очите му имаше толкова болка, колкото едно превъзходно почти седемнадесет годишно момче не заслужава - никога няма да те намразя. Всеки път, когато те погледна виждам едно от невероятните създания на Бог. И ако не съм показал колко ме е било грижа, то е, защото винаги съм знаел, че Господ няма да позволи нещо да ти се случи. Имаш мен, Дани, Кристиян, Стела имаш моите родители, които те обичат повече отколкото си мислиш, но най-вече имаш божията благословия, която е не само във външността ти, тя е в душата ти.
• Обещай ми, че Стела никога няма да разбере. Обещай ми, никога да не се съмняваш в мен. Обещай ми...
• Обещавам.
• Все още ли искаш да съм ти кум?
• Естествено, важно е да разбереш... между нас нищо не се е променило.

Гледах го в очите и го лъжех. Думите ми имаха привкус на каучук, тежък и труден за преглъщане. Но това беше всичко за него и аз не можех да не го излъжа. Вървях по много тъничко въженце над дълбока пропаст и въпросът не бе дали ще продължа, а кога ще падна. Големият им часовник измъчено изтрака пет пъти.

• Време е да тръгвам, старият Хорсенс сигурно вече нервничи на стъпалата...
• Благодаря ти, Ерих, това значи много за мен.
• Ти също, Марк, означаваш много за мен, не го забравяй.

Още една каучукова лъжа и прокълнатата ми душа ще се пържи в ада. Треньорът действително стоеше облегнат на колоните. Само ми изръмжа и се качи в колата. Застанах безропотно от ляво, както всяка сутрин и мъките ми започнаха. Не бях спал цяла нощ и се влачех по ринга безсилен срещу умората си. След солидно крещене от негова страна, най-накрая стана ясно и на двама ни, че днес Ерих не става за тренировка. Аз промърморих нещо за настинка, той наруга цялата ми фамилия и с половин уста ме пусна да си вървя. В къщи направо се строполих на леглото и още докато си събувах едната маратонка съм заспал. Когато се събудих видях, че някой ми е свалил другата и ме е завил. Погледнах часовника, беше станало шест и половина. Влезнах в банята, оставих се на убийствено ледената вода да ме свести и се преоблякох. Когато слезнах в хола беше точно седем. Майка и татко, стояха на масата, срещу тях от другата им страна бяха Стела и Шарлоте, които разглеждаха семейния албум. И четиримата обсъждаха на висок глас какво сладурче съм бил като малък:

• Кой да предположи, че сладурчето ще се превърне в почти двуметрово чудовище?
• Ерих...събудихме ли те?
• Не... - отидох при Шарлоте, която се изправи при появата ми и я разцелувах по бузите - как е голямата ни журналистка?
• Уморена... реших да си взема малко почивка, светът ще трябва да се оправя за известно време без мен. Стела каза, че искате нещо да говорите с нас?

Ние с нея се спогледахме, очите й бяха спокойни и ми се усмихваха. Реших, че е безсмислено да го отлагам, затова им го казах директно:

• Със Стела искаме да се оженим.

Бях подготвен за отпор, бях подготвен да преборя хиляди доводи, да оборя милиони въпроси и причини, но не бях готов за спокойното и хладнокръвно "Добре" на родителите ни.

• Казвам ви, че искаме да се оженим, а вие казвате добре? - и двамата със Стела, останахме напълно слисани.
• Аз се досетих първа- майка държеше носна кърпичка в ръцете си и я мачкаше несъзнателно- обсъдих го с баща ти, който на свой ред се обади на Шарлоте. И на тримата ни е ясно, че въпреки възрастта ви и безбройните причини за нашият отказ, вие не само няма да се съобразите с него, но това в никакъв случай няма да ви спре. Така че дали ще го направите сега или след една година, когато станете пълнолетни е без значение.

Татко я прекъсна:

• Сега ви се струва, че сте помислили за всичко, че нещата ще бъдат както на вас ви се иска, но животът понякога не протича според нашите желания, трябва да вземете и това в предвид.

Бях седнал между Шарлоте и Стела. Тя ми стискаше ръката доста силно, предполагам от притеснение. Виждах как го гледа право в очите:

• И двамата с Ерих след гимназията ще учим в колеж, никой няма да се отказва от образованието си. Още повече той от бокса, зная колко е важен за него. И винаги ще му помагам с каквото мога. Но най-важното, което решихме и смятаме, че така е правилно, след като се оженим няма да имаме деца, поне не и докато не станем напълно самостоятелни и достатъчно напреднали в професиите си, за да поемем такава отговорност.

Тишината в хола направо ни похлупи. Можех в съзнанието си да чуя как всеки един от родителите ни, си поема дълбоко въздух и започва да диша нормално. Изведнъж всички на масата започнаха да говорят един през друг, без никой да слуша другият, а ние със Стела си държахме ръцете и се усмихвахме блажено. Накрая бе решено да се оженим след три седмици на рожденият ми ден, двадесет и седми юни в задният ни двор. Като за начало щяхме да живеем в техния апартамент, а Шарлоте обеща да се изнесе след сватбата. Уговориха се, дори как си делят сметките и джобните по равно, въпреки явните ни протести. Татко отвори бутилка шампанско, всички пихме за наше здраве и се преместихме в кухнята да вечеряме. Беше хубава вечер, вечер на сбъднати желания и пълна с мечти и надежди, които заплашваха да се сбъднат:

• Ерих, каза ли на треньора? - всички се вторачиха в мен...
• Все още отлагам, мисля, че е най-добре да го поставя пред свършен факт, иначе ще ми извади душата...
• Аз ще говоря с него...

Стела ни огледа един по един напълно спокойно:

• Още утре при това... - никой не се опита да я разубеди, най-малкото пък аз. Завършихме вечерта със страхотната мамина торта, пожелахме си "Лека нощ" и Шарлоте ни откара при Марк. Спря малко преди къщата му, изпратихме я с поглед докато завиваше в отбивката към апартамента им, и продължихме надолу по уличката. Веднага видяхме момчетата, които стояха отпред до колоните. Те се втурнаха към нас. Кристиян ни стигна пръв, толкова се вълнуваше, че гласът му излизаше на пресекулки:
• Какво стана... ще има ли сватба... казвайте...

Дани беше на две крачки от него:

• Кажете му преди да е получил нервна криза, няма да спре да говори и ще трябва да го убием за да млъкне...
• Ще се женим... - в момента, в който го казах, отново почувствах как ми прималява. Черната пелена се свлече пред очите ми, не виждах нищо, сърцето ми думкаше като ковашки чук и ми спираше въздуха. Светът потъна за секунди и после се намести отново. Сигурно съм стоял вцепенен на място, защото, когато се съвзех всички се бяха скупчили около мен.
• Добре съм, просто от преумора ми прималя, по-добре да влизаме.

Марк, Стела и Кристиян тръгнаха напред, аз тръгнах след тях но Дани ме задържа за рамото:

• Сигурен ли си, че си добре?
• Не, но това не зависи от мен.
• Болен ли си?
• Ако предопределената съдба, водеща към гибел е болест... да, болен съм.
• Имате ли случай на лудост в семейството, често се предават през поколение?
• Не съм луд и много добре разбирам какво се опитва да ми каже, но не мога да го предотвратя, дори и да ме убие.
• Кой и какво се опитва да ти каже?
• Господ... казва ми, че любовта ми ще има катастрофални последици за всички, които обичам, но аз наистина не мога да спра... - хванах го с всичка сила за ръката- разбираш Дани нали, не мога да спра... не мога да живея без нея.

Той си издърпа със замах ръката, но някъде дълбоко в очите му за миг просветна неосъзнато разбиране:

• Ерих, трябва ти помощ, ти си луд.
• Ще видим...

Влезнахме в къщата без повече да отваряме темата. Той се направи, че нищо не е било и аз не се опитах повече да го опровергая, но знаех, че един ден ще го осъзнае.

Светът ми отново се сви до бокс, бокс и бокс. Стела си изпълни обещанието да говори с треньора, а той от своя страна се постара да ми вгорчи живота, точно както предсказах. Подготовката за сватбата си течеше без моя помощ, аз нямах време дори да се обръсна. Лягах и ставах с мисълта за нокаут, ъперкът и нокдаун. Краката ми бяха постоянно в движение дори и когато спях. Една нощ направо бях изритал Стела от леглото. Сексът се превърна в забранено действие, Хорсенс се постара цялата ми енергия да отива срещу противника ми. Разхождах се мрачен и зъл и се сопвах на всички, които любезно ми се усмихваха, това ме вбесяваше още повече. Една седмица преди сватбата ни другите си взеха дипломите, а аз извоювах така желаните дванадесет точки и се класирах за следващият етап. Щеше да мине почти година на подобни, убийствени мачове и тренировки но инатът и голямата ми любов към Стела, ме караха сляпо да продължавам напред. Все още спяхме в Марк, родителите му понякога се обаждаха от различни кътчета на света, давайки му да разбере, че могат да не се приберат още година. Вечерта на завършването ни решихме да си устроим импровизиран купон. Аз и Марк стояхме в кухнята и правехме малки сандвичи. Стела и Дани украсяваха фоайето, бяхме избутали палатките в ъгъла и изкарали огромната уредба от хола.

• От къде ти звъннаха днес?

Поне се бяха сетили да го поздравят за завършването. Той получи медал за отличен успех и майка го целува и плака едновременно. Бяха доста колоритна картинка.

• От Ямайка... поздрави от мен и Анна... целувки... чао.

Ръцете му трепереха от яд:

• Марк, ръсиш храна по пода. Кристиян, кога каза, че ще дойдат?
• Към осем.

Кристиян най-накрая се престраши да присъедини Йемке към групата. В началото лично на мен ми се стори налудничава идеята, но после с ужас установих, че следващият сигурно е Дани, може би дори и Марк. Моят свят не харесваше подобни идеи, никак не ми се нравеше мисълта за подобно вмешателство. Но после си спомних как заради мен всичките се постараха Стела да не се чувства излишна и някак си го приех. Чувах я отвън как спори с Дани за някакъв фенер, гласът и вибрираше ядосано, знаех, че няма да отстъпи. Застанах на вратата и се заслушах, чувах и неговия глас, който не по-малко яростно се защитаваше. Усетих Марк, който бе спрял да прави сандвичи и подслушваше до мен.

• За какво спорят?
• За някакъв фенер, залагам за Стела.

Той се усмихна:

• И аз...
• Ще ида да ги разтърва.

Отворих вратата. Стела стоеше на една стълба, стискайки грозен хартиен фенер, беше ярко червен, обточен със златист фосфор, който светеше в тъмното. Тя го държеше със всичката си сила, а Дани отдолу го дърпаше опитвайки се да и го отнеме. Застанах зад гърба му:

• Какво за бога правите... ако не спреш да дърпаш отвратителното нещо, ще събориш Стела...

Той ме изгледа злобно, продължавайки да дърпа.

• Дани... стълба, мраморен под, Стела... разбираш ли ме за какво ти говоря?
• Добре - пусна фенера - защо трябва да е украсено, както жена ти иска... и какво му има на фенера...
• Нищо ако бяхме в китайски ресторант или публичен дом... - гласовете им направо ми кънтяха в ушите. Опитах се да ги накарам да спрат, но просто нямаше кой да ми обърне внимание. Докато ръкомахах, видях Марк, който се беше приближил до мен без да го чуя. Той се протегна и взе скапания фенер:
• Ще го закача в кухнята, така няма да пречи на ничий изискан вкус, нито да не дава Господ да му избоде очите.

Влезна си обратно и тримата млъкнахме едновременно. Помогнах на Стела да слезе от стълбата, тя се обърна към Дани:

• Май не започнахме много добре...? - усмихваше му се с онази нейна усмивка за специални случай. Знаех от опит, че ще капитулира веднага и действително след секунди вече и той се усмихваше. На нея не можеш да и се разсърдиш за повече от пет-шест примигвания. Всички вкупом нахълтахме в кухнята. Марк продължаваше да реди краставички върху сандвичите:
• Ако сте приключили с глупостите, някой да ми отреже филе и домати.

Аз и Дани се заехме да режем, а Стела взе злополучния фенер и го изнесе на вън. Върна се да ни помогне, започна да реди сандвичите в чинии бавно и прецизно:

• Марк от теб би излезнал чудесен декоратор, храната ни е толкова красива, че не зная как ще я ядем? - той се изчерви:
• Благодаря ти, Стела.

Аз и Дани погледнах ме в чинията и направо онемяхме. Беше направил чудни фигурки от краставички, филе, шунка, домати и маслини. Подхождаше повече за някой кулинарен конкурс, отколкото за изгладнели невежи. Чак Дани се смути:

• Това, че ми харесват, не означава, че няма да ги ям... отсега да знаете.

Стела продължаваше да се взира в тях с нескрито възхищение. Усетих, как душата ми се гърчи от ревност, демоните нахлуха в съзнанието ми, започвайки да крещят в нестроен, фалшив хор, че аз не мога да и предложа нищо толкова изискано. Лицето ми почервеня, някаква клапа се отвори в мозъка ми, клапа, която изпусна цялата насъбрана злост и за секунди ме запрати в ужасна бездна. Бездна на лудост, на неща, които нормалния човек дори и не трябва да си помисля още повече да изпитва. Но аз не бях нормален, бях с отровено съзнание и болно сърце. Връщайки се назад във времето, не зная как не го убих. Как не разбих чинията с префърцунените му сандвичи в перфектното му лице, виждах летящите парчета да се забиват в кожата му, разкъсвайки я грозно и необратимо. Вътре някой в мен викаше до скъсване" Алилуя... разказа му играта на подлото копеле... Алилуя". Зловещо отвратително видение, което още ми е пред очите. Вместо това се чух да казвам:

• Марк, можеш ли да направиш такива и за нашата сватба?
• Разбира се... - страхотната му усмивка, разкриваща бели наредени зъби, вълнистата му бляскава и гъста, безумно черна коса, срещу моите избити кътници и милиметри остра четина заради бокса. Дами и господа на вашето внимание, в левия ъгъл на ринга, изящният красавец Марк - фаворит в реденето на уникални фигурки върху сандвичи и други такива, в срещуположния десен ъгъл на същия ринг Ерих - майстор в самосъжаленията и цар на гафове. Нека мачът започне, без правила, без съдии, до първа кръв или до първа жертва по желание. Той ми говореше нещо, а аз се бях съсредоточил в устата му и исках, Господи, толкова много исках да го фрасна с цялата си насъбрана жлъч и злоба, че почти не го направих. Забих си ноктите в дланите с безумна ярост, докато не ги белязах с малки вдлъбнатини:
• Благодаря ти, приятелю.
• За вас винаги, мога да ви направя дори и сватбената торта.
• Можеш ли... - Стела продължаваше да се възторгва от този ненадминат виртуоз, аз излязох от кухнята, защото имах чувството, че ще повърна. Във фоайето облегнах главата си на хладната стена, целият горях сякаш имах хиляда градуса температура и всеки миг ще пламна. Така ме завариха Кристиян и Йемке, излъгах, че съм преуморен и седнах направо на пода. Стоях неподвижен, страхотен срам поразяваше сърцето ми, и същевременно не можех да излича спомените за всичките си бъдещи страдания. Тази вечер и последвалата седмица са ми като в сън. Почти не помня нищо от тренировките си, разговорите с околните, дори и със Стела. Нощта преди сватбата ни, си говорихме дълго по телефона, защото не ни разрешиха да се видим. Тя ме попита сигурен ли съм, че наистина искам да го направя. Аз и отговорих, че съм по-сигурен от всичко на този свят и заспах с увереността, че може и да успея да се победя.

В деня на венчавката ни се събудих в седем часа и влезнах в кухнята на пръсти, внимавайки да не вдигам шум. Там вече стояха майка ми и Шарлоте:

- Добро утро, дами...

- Добро утро... кафе?

- Не бих отказал, коремът ми се бунтува, все едно съм ял нещо развалено...

Двете започнаха да се смеят:

• На това му викат пред сватбена треска, малко късно те хвана...
• Кога трябва да се обличаме...? - едва ли искат да знаят истинското име на моята треска.
• В десет, свещеникът ще дойде в десет и половина, а Стела малко след това...

Тръгнах да си доливам кафе и през прозореца видях Марк да слиза от колата. Беше със страхотен костюм, стоеше му толкова превъзходно, като на принца излязъл от приказките. Това само ме накара да се усмихна, кошмарите ми завибрираха в един глас..." днес аз взимам момичето, хубавецо, какво ще кажеш за това"...? Той извади огромна двуетажна торта и тръгна внимателно към вратата, аз се спуснах и я отворих:

• Как е младоженеца?
• Просто отлично, не те очаквах толкова рано...
• Трябва ми време да се погрижа за храната. Моля те извади торбите от колата, аз ще внеса тортата.

Извадих две огромни торби от по десет килограма и превит от тежестта им се завлякох обратно в къщи. В кухнята се чуваха възторжени възклицания. Оставих торбите на шкафа:

• Ерих ела да видиш...-майка и Шарлоте гледаха захласнати, аз се надвесих над тях. Тортата стоеше по средата на масата, беше огромна с много сметана и бели рози. По средата на вторият и етаж бяхме застанали аз и Стела, тя в красива рокля аз във фрак. Имах чувството, че действително стоим кацнали на върха на някоя сметанена планина, приликата бе зашеметяваща. Направо се шашнах:
• Марк това е невероятно, ти ли го направи?
• Харесвали ти... отне ми време, но исках да е красиво.
• Дали ми харесва, Стела е права, трябва да учиш за декоратор. Всичко правиш толкова прецизно и хубаво.

Стана ми много грозно за болните ми мисли спрямо този добър човек, очите ми се насълзиха. Прегърнах го от сърце:

• Благодаря, ти си истински приятел.

Той се изчерви но видях, че му е приятно.

• Маргарете, имаш ли престилка не искам да се изцапам...

Майка се засуети около него, аз си взех кафето и излезнах на верандата. Седнах на люлката и се загледах в дърветата. Приятният шум, който издаваха листата им, развени от лекият ветрец, ми действаше много успокоително. Бях притворил лениво очи, като котка на припек, когато чух бракмата на Дани.

Още нямаше осем часа, а той се хилеше, следван по петите от родителите си. Разбрах, че със спокойствието ми приключи, изправих се да ги посрещна. Получих по една целувка и от тримата и с Дани отидохме да разтоварим колата.:

- Защо всеки носи по нещо, все едно къщата не прелива от храна...

- За щастлив младоженец си доста кисел, това не е храна, а подаръци, тъпа кратуно.

- Искаш ли да усетиш крошето на тъпата кратуна?

- Като каза кроше, така и не разбрах, какво мисли Хорсенс по въпроса?

- Дума не е обелил, поканих го, но дори не съм сигурен, че ще дойде. От него можеш да чуеш само бокс, бокс, бокс...

Награбихме пакетите и ги стоварихме на верандата, Шарлоте се показа на прозореца:

• Момчета отзад в градината има място за тези неща...

Вдигнах ме ги безропотно и влезнахме в къщи. В хола татко, Свен и Йоланда стояха насядали на пода и сгъваха салфетки. Подминах ме ги и излезнахме в задния двор. Предната вечер бяхме опънали шатрата и разположили столовете. В един ъгъл изкарахме уредбата със заредени сидита. Със Стела не искахме оркестър или диджей. Не желаехме и много гости, със треньора ставахме всичко на всичко тринадесет души. Имаше място за нас и свещеника, разбрахме се останалите да си стоят по масите вместо да изнасяме столове. Затова и олтара се вместваше в тази шатра. Оставихме пакетите на малката поставка до входа, те не се побраха и ние ги наредихме направо на тревата около нея.

• Ще ни убият заради това...
• Никой няма да забележи - едно гласче се прокрадна в мен заяждайки се с добрата ми половина, че Марк ще забележи, но аз го туширах успешно. Тръгнахме да се връщаме, когато влезнаха Кристиян и Йемке с още пакети.
• Шарлоте ни каза да ги донесем тук. Момчета, защо сте ги нахвърляли на тревата?

Йемке клекна, дългата и рокля избърза росата и й остави петно отзад. Ние се спогледахме, никой нямаше желание да и каже. Кристиян се прокашля:

• Можеш ли да ги оправиш?
• Ще ги оправя...-тя се захвана да ги пренарежда, а ние най-позорно се измъкнахме. В хола продължаваха да сгъват салфетки и да търкат прибори. Родителите на Кристиян Влад и Хайме се бяха присъединили към групичката. При появата ни се изредиха да ме прегръщат, аз се оставих безропотно да ме поомачкат и заднешком се измъкнахме към моята стая. Дани затвори вратата:
• Дано не ни спипат и тук...
• Ще ни спипат, жените ги надушват тези работи - Кристиян започна да ни обстрелва с поредния си залп от думи - снощи не можах да заспя. И ти казвам, Ерих, ако си размислил, сега е момента. Ще ти помогнем да се измъкнеш... през прозореца и до колата ми, оставил съм ключовете на таблото.
• Какви глупости дрънкаш, искаш да си счупи врата...
• Да не мислиш, че не съм го предвидил? - той си разтвори сакото, около кръста си беше навил истинско въже.

С Дани вероятно сме се чули из цялата къща, защото Марк се качи да пита какво става. Ние се въргаляхме по пода под втрещеният му поглед и не ни стигаше въздух да му обясним. Накрая Кристиян обиден му показа въжето и му разказа ситуацията. Марк също започна да се смее, с което го ядоса още повече. Той демонстративно напусна стаята, тряскайки вратата. Стоях превит на две, коремът ме болеше от смях но не можех да спра. Някой отдолу извика да започвам да се обличам и аз се надигнах немощно:

- Как му го роди главата? - Марк помогна на Дани да се изправи.

- Време е, Ерих, аз се връщам в кухнята, а ти, Дани, по-добре се погрижи за откачения ни приятел...

Те си излезнаха, а аз се пъхнах в банята. Пуснах душа до край с ледена вода, игличките му се забиваха в кожата ми и ме накараха да изтрезнея. Стоях неподвижен, колкото можах да изтърпя и се обръснах с огромно внимание. Когато се върнах в стаята беше почти десет часа. Не можех да повярвам, че толкова време съм се размотавал. Облякох се припряно и слезнах в хола. Там не заварих никой, всички бяха излезли в задния двор. В кухнята единствен Марк продължаваше да довършва украсата си, при влизането ми вдигна глава:

- Ерих с костюм, изглеждаш невероятно.

- И ти не си за изхвърляне. Имаш ли нужда от помощ?

- Приключвам това е последно. Хорсенс дойде...

- Наистина... - направо се изненадах.

- Изтупан, с огромен пакет и цветя за булката. Не зная какво му е казала Стела, но мисля, че се радва за теб... всички се радваме...

- Взе ли пръстените?

- В джоба са - той си свали престилката - готов съм.

Дани си подаде главата без да влиза:

- Свещеникът дойде, баща ти отива да вземе Стела и можем да започнем.

Присъединих ме се към останалите в задния двор. Някой беше пуснал музика, подаръците стояха по местата си, грижливо подредени. Усетих, че вятърът се усилва и погледнах небето. Огромни черни облаци закриваха слънцето, във въздуха се долавяше познатия мирис на електричество. Гледахме ги хипнотизирано и не можехме да повярваме. Изрично проверихме прогнозата, която обещаваше ясен, топъл и слънчев ден.

Със Стела се венчахме в единадесет часа на двадесет и седми юни, петък. Моят рожден ден, денят, в който станах на седемнадесет години и съпруг на това изумително създание. Тя изглеждаше невероятно в семплата си бяла рокля, в разпуснатите и коси бяха вплетени малки бели розички, сияеща и неповторима. Аз стоях вдървено до нея, повтарях думите и чаках да се събудя. Трудно ми бе да вярвам, че вече е официално моя. Пред Бог, родителите и приятелите ни се заклех във вечна вярност, а сърцето ми галопираше из гръдният ми кош. На нашата сватба, валя пороен дъжд, луд и неукротим вятър се изви, подобно ураган и събори шатрата. Светкавиците се редуваха със силен гръм, който направо съдираше небето. Внесохме храната и подаръците, аз успях да спася фигурките от тортата, бяхме измокрени и измръзнали от студените пръски на дъжда. Уредбата направи късо съединение и тока в къщата спря. Масите и столовете дълго се търкаляха на двора, бели покривки и цветя лежаха в калта за миг, след което вихрушката ги подхващаше и ги въртеше из въздуха като бели знамена. Това беше най-хубавата сватба. Аз прегръщах Стела и я целувах, лицето и на светлината на свещите грееше сгрято от любов и душата ми се пръскаше от гордост. И защо не бях измамил не кой да е, бях измамил самият Господ, а дали не и съдбата...?!

следва...