Нощта навън е тиха, студена. Сложил слушалките на своя телефон в ушите си, той слуша поредната песен, пусната по радиото. В главата му блуждаят хиляди мисли – едни от тях го карат да се усмихва, други го карат да се натъжава. Всичко в него е обгърнато от черната пелерина на непрогледен, непроницаем мрак. Той мечтае за любов, бленува за Яворовите „Две очи”, за Дебеляновия „двор с белоцветните вишни”. Мечтите са едно, но реалността е друга, съвсем друга – студена и груба. Той не е свикнал с такова отношение откъм хората, към които изпитва чувства. „Пловдив” започва да звучи в неговото сърце, което се обгръща в поредната си обвивка от болка. Да, свикнал е на болка – какво ли не е изживял в неговия спокоен, крехък живот. Да, просто един от многото студенти по медицина, той не се отличава на пръв поглед от другите.
Така, вече започнах да говоря за неговата болка. Всичко започна доста отдавна, но аз не мисля да обръщам сериозно внимание – просто ще кажа, че вече изгубих бройката, в която това момче се е чувствало самотно.
Не притежава характера на Казанова, нито мускулите на културистите. Той притежава едно нежно сърце, едно сърце, което има нужда от внимание. Но това сърце отдавна не е било докосвано, тези негови устни вече посиняха, тъй като няма кой да ги целува, няма кой да прокара езика си по тях, тези ръце изнемощяха от толкова писане на теми по биология, химия, отколкото да държи друга топла ръка до себе си, която да го милва, която да го докосва и да събуди всички заспали мисли.
Той си мисли за много работи. Ах, ако сегашната ситуация не беше такава... Той има нужда от нея, той не се чувства сам с нея, тя, за малкото време, в което я познава, винаги е била до него. Дори е отделяла повече време, само и само за да слуша неговите думи, той усети последния път, когато беше край нея, изгубен в нейната прегръдка, усети как сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да избухне, но това него не го вълнуваше, той искаше да се наслади на момента, в който, поне за малко, тя беше в неговите ръце...