“Студено е. Толкова студено, че усещам как по тялото ми се промъкват невидими, подли кристалчета, тръгват от пръстите на краката и ръцете и вървят към сърцето, безмилостно вкочанявайки плътта ми отвътре. Толкова студено, сякаш пустиня от бяла самота е заляла цялото ми съзнание и с безстрастен, хладен глас ми нашепва: ”Няма нищо друго освен мен тук”. Толкова студено, че почти мога да докосна замръзналата си душа. Прекалено студено, за да ми стане тъжно за нея.”
- Пишеш ли, Ивенце? – спря да диктува госпожа Маринова и се загледа с невиждащи очи пред себе си.
- Да, госпожо, записах. Кога ще ходим до антиквариата? – изчурулика детски глас отсреща.
- След малко. Още няколко изречения и тръгваме. – каза възрастната жена и продължи да диктува.
“И застинала в края на силите си, чувам стотиците остри гласчета на кристалчетата-нихилисти да се ми се смеят злорадо: „Виж какво остана от тебе – една никому ненужна, гола душа. Ние ще ти я вземем и нея! Ще те оставим сама с тъмнината и студа!”.
- Мног ...