Стъпка в непознатото
(продължение на разказа Шепот)
Всичко на земята бе толкова тихо, толкова спокойно. Никой не бе забелязал празнотата. Ехх, почти никой. Елка седеше на един стол на малката тераска но своя малък апартамент. Навън валеше дъжд. Не! Това не беше дъжд, това бяха сълзите на Елка. Тя ревеше, тъжеше за своя любим и единствен най-добър приятел Слави! Сълзите блестяха като диаманти, свличаха се по бузите, до устните, след това до брадичката и след това привлечени от земната гравитация падаха надолу и се сблъскваха с пода. Нямаше половин час откакто Елка бе седнала и вече под нея имаше локва от сълзи. Тя скърбеше силно, тъжеше за всичко, което се бе случило последния месец. Толкова много тъжеше и се ядосваше на себе си. Ядосваше се, че не му бе повярвала.
Глупачка – ядоса се още повече на себе си. Дори толкова тъжна, съкрушена пак отиваше на работа. Бореше се, бореше се толкова усърдно, ала пак й беше трудно да скрие мъката. На няколко пъти се разреваваше от името “Слави” или ...