Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето ù. А може би го стори несъзнателно?!


Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...


Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...


Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата ù с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...

А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея... 
А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива... 
Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето ù... 
Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него... 
Знаеше, разбираше, усещаше, че краят ù е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него -Огънят, който ù показа какво е Животът...