Капитанът, моят шеф каза, че няма проблем. Не каза точно това, ако трябва да съм честен. Той е голям мъж, имам предвид не само това, че е едър. Каза ми, че мога да отида на погребението, после ме попита на колко е приятелят ми. Отговорих му. След това, докато излизаше от офиса ми, Капитанът си мърмореше нещо под носа, стори ми се, че гласът му е леко развълнуван, но може само да ми се е сторило така, понеже големите мъже не се вълнуват толкова лесно. Поне така съм чувал, но може и да греша.
Снощи ми казаха. На сутринта облякох тъмна риза с дълъг ръкав и онзи черен панталон. Не обичам панталони, стягат ми, а с тази риза ми беше горещо – денят се случи да е слънчев, и доста топъл за средата на април. Докато вървях по моста, от рибното пристанище към църквата, си мислех за разни неща. Мислех си защо точно сега трябваше да се случи това, мислех си и как не ми се ходи – погребенията винаги ме напрягат. Последната мисъл всъщност е доста глупава – едва ли някой обича погребения, освен хората ...