- Разкажи ми за бъдещето? – го моля аз.
Местим се в друга квартира и двамата сме без настроение, едни такива притеснени и мълчаливи. Обръщаме печката с единия реотан почти да легне и на нея варим кафето. Става бавно, ние се опитваме да си говорим.
- Ще ми е жал за котките. Свикнах с тях.
- Те също усещат, че тръгваме. Тъжни са и са уплашени, също като нас... Разкажи ми за бъдещето.
Той се замисля. Кафето леко започва да шуми, той го поглежда.
- Мехурът ще се издува – започва бавно, намества си без нужда очилата. Ще се преплитат жици, кабели, сигнали. Граници. Ще се строят мостове, хората ще сеят жито, ще правят музика, ще се убиват, мехурът ще се издува, понякога ще се пука и ще боли... Но ще живее. Светът. Земята ни.
- По-добър?
- Борим се... и си повдига очилата пак... Трудно е.
- Друго?
Той пак поглежда към кафето.
- Довечера... довечера... Довечера, когато стане тъмно и звездите изгреят, и месецът се покаже, нощта ще затрепти в лилаво, студът ще падне на земята, оголените клони ще ...