Събуди се от някакво движение до главата си. Всичките тези години го бяха научили да спи леко. Отвори очи и видя малко момиченце в пъстра рокличка. Държеше в загорелите си ръчички шарено котенце и двете го наблюдаваха с любопитвство. Имаше нещо познато в главичката, прибраните коси, фигурката. А и детските очи му напомниха за едни други.

За да не изплаши детето, мъжът се надигна едва-едва и се усмихна:

- Здравей!

- Ти кой си? Защо спиш тук?

- Нямам си къща.

- Как така си нямаш? – учуди се момиченцето. – Нали всички си имат?

- Такива, като мен, нямат. Не им трябва. – с едва доловима тъга отвърна Скитникът.

- Защо?

- Просто така. Не обичам да стоя на едно място.

- А какво правиш тогава? – продължаваше да любопитства детето.

- Пътувам.

- Като татко ли? Той често излиза с нашата лодка.

- Не точно като него. А той какво прави с нея?

- Лови риба и ни носи. Мама я готви или продава на другите.

- Тя къде е сега? Ти не живееш ли в онази къщичка? – Скитникът отметна клоните на близкия храст и посочи къщата отсреща.

- Да. Ела да ти я покажа. – задърпа го за ръка детето. - Познаваш ли мама и татко?

- Чакай малко. Ето, вземи. Това е подарък за теб. – подаде на момиченцето една дървена птичка. – Поиграй си, докато се пооправя.

Детето заоглежда неочаквания подарък, а той излезе от храстите и отиде до морето. Върна се измит и ободрен, доколкото можеше да го направи и бързо си събра нещата в торбата.

- Ето, готов съм. А твоите сега в къщи ли са?

- Да. Скоро ще ходим на църква и татко не отиде да лови риба.

- Че днес не е неделя. Празник ли има?

- Всяка година го правим. – отвърна разсеяно момиченцето, без да прекъсва играта си с дървената птичка.

- Знаеш ли защо?

- Дядо се бил удавил преди много години. А мама след това срещнала някакъв странен чичко, който ù разказвал разни приказки.

Сега вече странникът нямаше никакво съмнение. Това бе тяхното дете. Нейната дъщеря. Протегна ръката си:

- Ще тръгваме ли? Да не започнат да те търсят.

- Мамо, бабо, вижте какво ми подари този чичко! – завика детето, влизайки в наскоро преметеното дворче.

Младо семейство и една възрастна жена го посрещнаха с изненада.

- Добре си ни дошъл! – приветства го възрастната жена.

- Къде беше? Толкова отдавна не си идвал? – хвърли се на врата с непресторена радост млада жена.

Той едва позна в нея онова момиче, което бе израснало пред очите му.

- Навреме идваш. Добре си ни дошъл! – прегърна топло Странника и нейният съпруг. – Влизай! Какво правиш насам?

- Първо ми дай подаръка! Какво си ми донесъл? – протегна дяволито ръка младата жена.

- Попадна в други ръце. – усмихнато посочи детето Странникът.

- Ще ти простя, ако вече носиш по два. – тя се престори на нацупена, но отново се засмя.

- Разбрах, че ще ходите на църква. Да не ви попречих?

- Не. Не си. Искаш ли да дойдеш с нас?

- Не. Ще остана да ви чакам тук. Нещо не съм свикнал да ходя там.

- А къде обичаш да ходиш? – изненада го момиченцето, неусетно настанило се на коленете му.

- Къде ли? – замисли се Скитникът. – Нямам любимо място. Където ми се прииска. Обичам да ходя по света.

- Мамо, какво е това „света”? Къде се намира? – детето извърна очи към майка си.

- Какво е това „света” ли? – машинално повтори жената и безпомощно погледна Скитника. – Светът е...

Той разбра и побърза да я прекъсне:

- Различни неща са „света”. – и погледна момиченцето в очите. – Например ти си този „свят” за твоите мама и татко.

- Ама аз съм си тяхна. А за другите?

- Различно е! Понякога казваме, че светът е всичко около нас – морето, небето твоето котенце, играчките, цветята...

- А понякога? – продължи да любопитства то.

- Понякога това е човекът, когото обичаме. Например майка ти за твоя татко.

- Значи той има...

Момиченцето пусна котето и вдигна две пръстчета.

- Значи той има два свята – мама и мен. Права ли съм, татко? – и погледна въпросително баща си.

После отново се извърна към Скитника:

- А ти имаш ли си свят, като тях?

- Ти навярно си гладен. – опита се да смени темата младата жена и заприготвя скромна трапеза. - Сега ще сложа да хапнем, а на църква можем да отидем и вечерта. Не е бърза работа.

Седнаха като едно семейство. Времето и всичко около тяхното познанство бяха създали невидима сърдечна връзка между тях.

- Е, разказвай! Откъде идваш? Знаеш ли колко дълго не сме се виждали? – полюбопитства старата жена.

- Вече узнах. – усмихнат, посочи с очи детето Странникът.

- Да. Имаше достатъчно време да се появи това наше щастие. – засмя се младият баща. – А ти какво прави? Къде беше този път?

- Срещнах един стар приятел и решихме двамата да си направим по-далечна разходка.

- Много далечна ли?

- В страни, доста различни от нашите.

- Че какво е толкова различното в тях? – простодушно запита рибарят. – Те не вярват ли в Бога?

- Като при нас – има и вярващи в техните богове, има и невярващи. Но се различават по друго. Не мислят по същия начин за живота. За хората в нашите страни светът е всичко наоколо. Обаче навсякъде искаме да сме господари. Обичаме да се налагаме над всички и над всичко. С война или по някакъв друг начин. Опитваме се да го променяме, за да го направим по-добър за нас.

- Но защо тогава рибата започна да намалява? – прекъсна го младият човек. - Как този свят да го направят по-добър за моето семейство, след като става по-трудно да го храня?

- Прав си! Променяйки по свой начин нещата, не се замисляме за какво ще стане след нас. Егоисти сме. Освен това със самите нас не се случва нищо. Не търсим как да се променим в по-добри. Обикновено такива ставаме само по празниците.

Неволно всички се умълчаха.

- А там? Как е в онези страни? – замислено запита младият рибар.

- За тях светът – това са хората, а не вещите. За да го направят по-добър, се стремят да променят не вещите, а самите себе си. Това е разликата между нас и тях. За тях светът е по-добър, не когато превърнат вещите в по-добри. А ако хората станат по-добри.

- Както на Коледа ли? – възкликна детето.

Странникът се усмихна:

- Да. Там вярват, че добрите хора трябва всеки ден да превръщат в Коледа за някого... Но вече е време да поема отново по пътя си.

- Къде отиваш? Да търсиш своя свят ли? – попита момиченцето.

- Не. Може би да го забравя. Бъди послушна! Обещаваш ли ми?

Вече бе тръгнал по брега, когато младата жена го настигна.

- Защо не останеш при нас? Все ще се намери място за още един човек. Или пътуваш, за да забравиш нещо?

- Може би. Въпреки че, когато чуеш „ не виждам смисъл повече да се виждаме. Не искам да си губя времето с теб.” – това не се забравя до смъртта.

- Наистина ли някой ти го каза?

- Аз само попитах дали, въпреки това, някога ще се видим отново. – продължи Скитникът, без да обръща внимание на думите ù. – Някога няма ли да ми подари поне за минута щастието да я видя. Нали надеждата не ни напускала до последната минута. Отговорът ù бе „Това е само твой проблем...”

Той продължи да върви, без да се обръща. Женското ù сърце подсказа, че трябва да го остави. Спря и мълчаливо го следеше с поглед, докато не се изгуби в настъпващата тъмнина. Черна и непрогледна, като мъката в сърцето му.

Никога повече не го видяха...