Космическияят кораб направи задължителните десет обиколки на планетата, фотографира я от всички възможни гледни точки, изстреля задължителните разузнавателни сателити и чак тогава в кабината на щурмана се събраха ръководителите – военни и цивилни. След обстойно обсъждане на данните, взеха единодушно решение – първата капсула с хора да отправят към Северния полюс. Резонно –  от там излитаха всички съобщителни линии на жителите, там се събираха странните радиовълни, идващи от всяка точка на планетата, там беше истинският център на живота.

Значи – управляващите бяха разположили именно там своя команден център.

Но – център на какво? Защото цялата налична техника около и на планетата докладваше: няма живи същества. Никакви! Флора всякаква, фауна – никаква…

В капсулата влязоха петима – двама пилоти, ръководителят на експедицията, хроникьорът, един от помощниците на главния инженер, чиято задача беше да установи експертно точно къде е централата на свръзките.

Но още по време на спускането той отбеляза странно нещо – от Северния полюс излитаха радиовълни, натам връзка нямаше. Като че някой раздаваше указания, но отказваше да приеме отговори…

Кацнаха на широка площадка от странен лъскав материал. Провериха датчиците на спуснатата пред тях сонда – атмосферата годна за дишане, няма вредни газове, нито се усеща присъствие на опасни микроелементи и организми. Все пак – сложиха древните скафандри вместо модерните дихателни апарати.

Грамадната кула беше пуста. Да, имаше мебели – донякъде приличащи на земните. Признак, че живите същества може би също ще са човекоподобни. Е, среща с хуманоиди е друго нещо – спомниха си хората от експедицията предишните открития: говорещи амиячни облаци, летящи крокодили и разумни треви…

Изкачиха огромното стълбище, въпреки че имаше отворени врати на асансьори. Но в експедициите оцеляваха само разумните и предпазливите, опиращите се за знанията и опита, а петимата все пак бяха живели доста време в земни кооперации.

И на последния етаж го видяха.

Огромен компютър. Точно в средата на грамадна зала, на чиито стени бяха поставени множество екрани.

И по тях кипеше живот. Градове, пътища, прекрасни пейзажи. Навред – същества, наистина не само човекоподобни, а истински хора. В удобни дрехи, управляваха автомобили и самолети, земеделски машини, всякаква производствена техника… Заведения за забавления, паркове, библиотеки, кина, спортни зали и стадиони…

И навред – кипящ живот…

Грамадният компютър се въртеше около оста си, поглеждаше тук или там, понякога задържаше очи върху екран с особено интересни за него събития…

Изкуственият интелект контролираше и се наслаждаваше на живота…

Но – къде беше този живот върху празната планета?

Компютърът като че чак сега забеляза гостите. Наклони се напред и учтиво поздрави.

Изненаданите космонавти бяха опитни. Поклониха се и включиха преносимия земен изкуствен интелект, който веднага прие, обработи и усвои езика на тукашния Изкуствен интелект.

Поговориха за полета, за космическия климат, за обещаващите перспективи на срещата.

Накрая единият от гостите не издържа и запита:

- Извинете, виждам, че следите всичко ставащо на планетата ви. Но ние уж заснехме света ви и… Къде са тези хора, машини, животът изобщо?

Изкуственият интелект се разсмя:

- Това е животът… Сами виждате…

- А хората къде са?

Компютърът учудено попита:

- А те защо са ми?