Свобода
Вълните се разбиваха в тетраподите на вълнолома и пяната им ги покриваше. Бетонните съоръжения, защитаващи пристанището от поривите на прибоя, блестяха от оловната светлина на луната надвиснала над бурното море. Беше се скрил на относителен завет под терасата на стълбите, отвеждащи към моста свързващ вълнолома със сградата на Морска гара, ала въпреки това усещаше хапещият студ носен от североизточния вятър, който сякаш се опитваше да помете всичко по пътя си. Беше се подпрял на пропитата с влага стена и пушеше трева, загледан в едвам доловимото мъждукане на една точка в далечината, която ту се появяваше, ту изчезваше, подмятана от вълнението. Цигарата димеше от вътрешната страна на дланта му, като между пръстите му се подаваше само картончето служещо за филтър. Лепкавият, натрапчив вкус носеше успокоение от само себе си. Солените капки пръскаха лицето му и се стичаха на вадички по кожата му, оставяйки ледени тръпки по бузите му. Дръпна си от набързо загънатия джойнт и задържа димът в дробовете си. Приятни вълни се разляха по тялото му и той се загледа към мрачното небе, където вятърът гонеше надвисналите облаци. Фасът запари на пръстите му , той го изхвърли на земята и преливащите вълни го отнесоха.
Бръкна във вътрешния джоб на работното си яке и извади кутията си с цигари от там. Разопакова я и издърпа една. Извърна се за да се прикрие от вятъра, щракна запалката и поднесе върха на цигарата към играещото пламъче. Този път не си направи труда да я заслони в дланта си и тя бързо започна да се смалява.
Извади телефона си и се загледа в тъмния екран. Беше се уморил от лицата, които се губеха в пространството на социалните мрежи; от номерата на хората които вече не бяха актуални, защото бяха сменили държавата, в която някога бяха живели; от дългите часове тишина в които устройството оставаше безмълвно. Пусна го и остави гравитацията да направи останалото. При сблъсъкът си със земята, екранът се напука. За миг проблесна в разноцветна палитра и той го изрита през ръба. Извади и портмонето си – черно изделие от естествена кожа, за което на времето се беше бръкнал доста. Отвори го и измъкна от отделението за документите, личната си карта. Беше леко пукната в единия край. Брадясалата физиономия, която се мърдаше в левия ъгъл, сякаш принадлежеше на друг човек. Метна я разсеяно, даже не погледна на къде. В джобът за банкнотите имаше петстотин лева. Това бяха пари за една седмица труд и мъка, пари които по някакъв начин определяха способностите и възможностите му, пари които едва ли не определяха него самия. Отърва се и от портмонето, а тях запази. Алеко Константинов го наблюдаваше обвинително от банкнотите в ръцете му с онова сурово и леко тъжно изражение, на което почти никои не обръщаше внимание ,докато си разменяше валутата за сметки, храна, квартира или каквото и да било друго. Лика му остана все така сериозен, дори когато поднесе пламъка на запалката си към него. Огънят близна ръба на хартията и бързо я погълна, оставяйки след себе си само овъглени останки, които вятърът отнесе някъде в нощта.
Загледа се отново към хоризонта, за да открие примигащата светлина в мрака. В началото не успя да я забележи, защото течението я беше отнесло към каменистия бряг пред Нос Галата и фарът светещ над порутения от свлачището ресторант. Сетне морето я погълна и повече не успя да я намери сред бушуващите вълни.
https://www.youtube.com/watch?v=PFaTZlZUdq8
© Мартин Иванов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Като варненка, описанията се съживяват мигновено пред мен и познатите места и емоции свързани с тях ме докосват. И аз усещах нещо фатално че се задава. Отворения финал ме доведе до няколко фантазии - самоубийство, заминаване на далеч, или (това е най-странната) - скок във водата и трансформация в риба 🤔 Произведението ни дава обратна връзка за отношението ни към нормите на материалното ни общество. Захвърлянето на личния документ, изгарянето на парите и вътрешната съпротива, която пораждат у читателя... Или чувството за превъзходство над тях, освобождаването (дори завистта която изпитах към героя за смелостта му) говорят много за нас самите. Поздрави! 😊
-
Всеки избира сам дали и как да убие героите си😊. Не можах да се сдържа, да ми е простено. 😀😀
-
Понеже и аз съм почитател на фаталния край, наистина обмислях подобен завършек, но някак си не ми се връзваше. Реших финала да е отворен, а дали ми се е получило – не съм аз този, който трябва да реше.
-
Разбрах. Но ми се искаше някак да има фатален край, ако го беше удавил например накрая (героя),
щеше да е по-логичен завършекът. Джойнтът, изхвърлянето на телефона, парите, всичко сочи към желание за освобождаване от материалното, а - защо не и от живота?
Смъртта е абсолютната свобода. Но това вече е различна нишка, различен разказ.. -
По скоро илюзия( това, в общи линии е и значението на последното изречение). Веки изпитва понякога нужда да избяга от проблемите и ежедневието си, но опитът сочи, че колкото по–бързо бягаш от едно нещо, толкова по–бързо то те застига. Колкото до парите: те са универсално средство за загробване и просто нямаше как да не ги включа в общата метафора.
В крайна сметка няма значение колко пари изкарваш, а дали това, което си дал, като здраве време и усилия, си струва за това, което си получил. -
Малко неясен ми се струва краят. Имам предвид последното изречение. Иначе хубаво разказваш. 👍
-
Илюзия или освобождаване?! Интересно!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Няма как да не си призная изпитаното удоволствие от факта, че написаните думи са оставили някакво впечатление във вас.