Гледаше с празен поглед Луната. О да, с нея бяха приятелки. Вече десет години се взираше в това голямо, бяло око. Понякога загадъчно, забулено в облаци, а друг път греещо ярко като слънце.
- Ще ми помогнеш ли? – шепнеше като дете, но окото мълчеше тъжно. Вече порасна и не питаше. Само се гледаха.
Тишината. Да, това беше другата й приятелка. Обвиваше я в наметалото си денонощно. Когато беше малка имаше повече посетители. Някои идваха тайно, а други с плам в очите. Така разбра, че кралят – нейният баща е бил отровен от брат си. Вече десет години чичо й управляваше. В началото я съжаляваха. Беше сираче, а по кръв – принцеса. Носеха й вкусна храна, даваха й надежда, че скоро ще бъде освободена. Тъмницата не беше за малки момиченца. С времето я забравиха. Остана някъде в миналото като поредната жертва на кроежи за власт и богатства. Една от многото, които плащаха със свободата или живота си, за да управляват тираните.
Дрехите й бяха къси и тесни, но вече не се сещаха да й донесат нови. Вече ...