Свят на силни и слаби

           Прах и дим се издигаха високо в бялото небе. Капка след капка се сипеше кръв по пустата безплодна земя. Огромни мъже с камшици налагаха безмилостно слабите кокалести роби. Стенанията и молитвите им ехтяха из огромния каменен град. Ослепителното слънце гореше плътта, изсмукваше жадно жизнеността, изсушаваше устните и гърлата. Няма вода. Сълзите се смесваха с потта, после с кръвта и капките продължаваха пътя си надолу по слабите тела, минаваха през коричките съсирена и мръсна кръв от вчерашните рани и достигаха прашасалата пустинна земя, оцветявайки я в своя болезнен цвят. Пищящите камшици, прорязващата се плът, викове, стонове и плач и молитви, които не достигаха боговете - свят на подчинен и покровител. Свят на силни и слаби.
            Лешояди кръжаха, предвкусвайки кървавата си гощавка.

Десетина роби опъваха дебели конопени въжета, мъчейки се да повдигнат голямата от жълт камък статуя на своя безсърдечен господар. Мъжете едва успяваха да одържат въжетата, те се изплъзваха, протриваха и горяха грубите им длани. Стражите виеха и викаха и размахваха дългите лъщящи черни камшици, удряха мъжете и с гримаси, далеч от човечните, удряха пак и пак. Яките роби не трепваха, стискаха зъби и продължаваха да опъват конопените въжета.

- Роби се родихте и роби ще си останете! - крещеше един от стражите, докато риташе едно момче в ребрата. Замахна, камшикът изсвистя и разпра гърдите на роба. Той се сви на кълбо и застена, около него се разнесоха струйки кръв,но ужасяващата жега поглъщаше парата им. Стражът го срита още веднъж, изплю се и го сграбчи за косите, вдигна го и го метна при другите му братя да си върши работата.

Високо, високо. От кулата, от своите покои наблюдаваше господарят. Масата бе отрупана с храна, леглото бе покрито с коприна... а той самият някога бе роб...