7 мар. 2008 г., 00:15
1 мин за четене
- Хайде, покажи се...
Мълчание. Тягост, страх... Нещо мърда там в храста. Чакам. Но става все по-тъмно и страшно! За миг нещо се подава и пак се скрива... Да го гониш ли, да го викаш ли... Върви се чуди.
Тъмно е. Небето покрито сякаш с безценни диаманти, като ангелски очички, играещи на криеница, дори по тъмно. Мастилено синьо е наоколо. Имам чувството, че някой ме е изтървал в мастилничката на Андерсен, с която е писал вълшебните си приказки. Дори в мастилничката е зима - по-скоро ранна пролет. Все още е студено, но някак си се усеща слънцето,което след няколко часа ще се покаже зад ей онова дърво там..
- Хайде, покажи се...
Невероятно любопитство ме гложди отвътре. Искам да си тръгна, но нещо сякаш ме спира... Не, чакай, не си отивай! - и може би окована от това пусто любопитство чакам. И този непоносим шум - може да те влуди!
И изведнъж скърцане, спирачки... светлини, дращене, ПИСЪК! Какво стана?!...
- Хайде, покажи се...
... Тръгвам си...
Но там нямаше нищо. Смирена, разочарована, ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация