През последните нощи сънят бягаше от него. Безсънието го измъчваше, крадеше от времето му. Тъкмо да заспи и му се счуе, че някой го вика много от далече, изправя го като пружина. Става, сяда на леглото и така седи, докато отново му се прииска да заспи. Всичко утихва и Стефан отново полага глава на възглавницата, отпуска се в постелките, поуспокои се, пък ухото му долавя сякаш далеч, зад стените, някой плаче. Сънят пак бяга от очите му. Спомни си как безгрижно бяха минали годините на юношеството - весело, шумно, дори неразумно и глупаво. Как на полушега се дипломира, взе и магистратура и започна работа в чудесен колектив. Бяха на почти еднаква възраст и все за нещо намираха да се смеят и така в шеги и смях минаваше работното време. Ходеха заедно на излети, на по-дълги екскурзии, на кино, на театър, на изложби – беше страхотно. А сега... чужд на всички в този свят. Отново скачаше, отново лягаше, стискаше очи и се свиваше в завивките. И... ето я - стъпва леко, като балерина, с плавна похо ...