Съдби

       Четвърти епизод

Момчето седна на  на дървената пейка недалеч от вълнолома, извади  от джоба на пантолоните си кърпа в която беше завит краещник и парче сирене и започна да дъвче с удоволствие обяда си.  Дъвчеше бавно с яките си челюсти, а погледа му рееше по морската шир, където летяха  гларуси и рибарски лодки се поклащаха  от морския бриз.

Вече няколко дни наред момчето идваше на пристанището, обикаляше разтоварищата и   складовете, сякаш търсеше нещо без да знае какво. 

Видима възраст около  16-17 години, облечен с грубовата памучна риза без яка и протрити памучни пантолони с неясен цвят, момчето обикаляше с часове пристанището на Самсон, сякаш времето беше негова собственост и никой не можеше да му го отнеме.

Всъщност нищо не беше така както изглеждаше на пръв поглед.  Дикран, така се казваше момчето, беше питомец на сиропиталището на католическите монаси йезуити.  В старата сграда на бившето арменско училище, монасите бяха събрали десетки арменчета и гърчета  загубили родители и близки по време на събитията през 1915 година. Сред децата имаше и няколко българчета с които Дикран беше се сприятелил.

Почти не помнеше деня в който един непознат млад мъж го беше взел от дома, в който беше живял до тогава,  и го беше довел тук в Самсон.  Пет годишното дете страдаше  за дома си, за майка си която  се грижеше за него. Към  мъжа, който му беше баща, детето никога не беше изпитвало никое друго чувство освен страх.  А брат си Кемал беше намразил в деня, когато последният го беше ранил дълбоко с малкото ятаганче, когато  Синан беше отпуснал ръце и не се отбраняваше. Дълбок белег прорязваше детските му гърди от лявото рамо почти до кръста. И днес още белегът, избледнял с годините,  се виждаше ясно през широко разгърдената  памучна риза.

В сиропиталището беше научил френски от монасите, арменски от децата, които в голямата си част бяха арменчета и малко български от най-близките си приятели Петър и Наум. Тук в сиропиталището всички го наричаха Дикран, и арменчетата твърдяха, че той е арменец. Синан знаеше много добре, че това не е вярно, защото макар и смътно си спомняше голямото тържество по случай обрезването. В съзнанието на детето беше останал жив спомен от обряда, болката която беше изпитал, както и от тържественото шествие. Колко горд се беше почувствал възседнал като истински войн онзи красив черен кон, който тръпнеше под детското му телце. Такова силно преживяване не можеше лесно да се изтрие от паметта му, и той беше убеден, че децата бъркат като го взимат за арменче, заради име  с което никой не беше го наричал до постъпването му в сиропиталището.

Повече  от десет години,  Дикран живееше в сиропиталището и не знаеше кой е той в действителност. Скоро щеше да навърши шестнадесет и трябваше да напусне дома, който го беше приютил. По тази причина той разполагаше със свободата да се разхожда из града, но вместо това той прекарваше времето  си на пристанището. Тук имаше някакво особено оживление, пристигащите кораби, рибарските гемии и лодки, моряците, брадясалите рибари и морските вълци  пушещи  лули,  го караха да мечтае за далечни пътешествия към екзотични страни.  Морето го привличаше като магнит и Дикран всеки ден прекарваше много часове  на крайбрежната улица, край складовете и рибните тържища. Мириса на риба, катран и сол  се просмукваха в душата му  и той не можеше дълго да се лиши от тези не винаги приятни миризми. 

Дъвчейки бавно, седнал на дървената пейка, момчето мислеше за промените които щяха да настъпят в живота му в най-скоро време. Само след няколко месеца  трябваше да напусне сиропиталището и да тръгне по света сам, съвсем сам и да продължи живота си. Но къде и как, той  все още не знаеше. Понякога решаваше, че ще тръгне да търси онази голяма къща, където беше израснал, да потърси майка си, която толкова много го беше обичала.  А защо го беше изоставила, защо го беше изпратила в това сиропиталище без да му каже дума? Нима една истинска майка  можеше да прокуди детето си? Съмнението се беше загнездило в детската му душа скоро след като го бяха довели в това сиропиталище.  Но тя се беше грижила за него, беше бдяла над него по цели нощи когато брат му го беше ранил и раната  се беше подлютила. Тя го беше обичала като истинска майка, а след това го беше изпратила в това сиропиталище. Беше ли дала тя съгласието си или лоши хора го  бяха откраднали от нея? Хиляди защо, стотици въпроси се въртяха в  детската му глава и оставаха без отговор. Даже сега след десет години той не беше в състояние да им даде смислен отговор.

Само след броени дни  бъдещето му щеше да бъде само в негови ръце, той щеше да избере пътя по който да върви.  По нататъшната съдба на Синан-Дикран трябваше да избере той. Но не знаеше накъде да върви.

Снощи Наум му беше предложил да намерят  гемия и да отидат до някое българско пристанище. От там  можеха  да отидат  до  града на неговата рода, където може би щяха да намерят подслон. Наум се надяваше на помоща на роднини, а той на кого можеше да разчита? На никой освен на себе си. Да тръгне с Наум, все пак   означаваше да има близък приятел до себе си. По-добре, отколкото съвсем сам, реши младото момче.

През следващите дни двамата  обикаляха из пристанището, заглеждаха се в имената на кораби и гемии, търсейки някаква надежда.  Корабите, повечето бяха италиански и гръцки, гемиите турски и гръцки, а малките рибарски лодки само турски.  Отчаяни те решиха да помолят някоя гръцка гемия да ги вземе до някое средиземноморско пристанище срещу работа, пари нямаха.

Решени да приемат и най-тежките условия, на следващия ден Наум и Дикран тръгнаха към пристанището.  Дълго обикаляха по кафенетата и кръчмите, където обикновено се застояваха гръцките моряци и гемиджии след поредния рейс, попитаха този онзи, но не намериха това което търсеха. Никой нямаше нужда от неопитни “мореплаватели”.  Отчаяни и обезкуражени, двамата бяха седнали на дървената пейка, където Дикран обичаше да седи с часове и да наблюдава живота на “морските вълци”.  Двама рибари се спряха близо до тях за да запалят по цигара от долнокачествен тютюн. Миризмата на солена риба, катран, евтина  ракия и тютюн издаваше професията им. Говореха и главно псуваха на чист български. Наум скочи, приближи се до тях и каза молбата им- да ги закарат до кое да е българско пристанище срещу труд на гемията. Готови са и на най-тежка работа.  Двамата се спогледаха и след кратко мълчание, по-възрастният рече:

-Сабахлем, рано рано да сте тука, а сега бегом да ви нема.

Радостта на момчетата беше безгранична. По пътя за сиропиталището просто летяха. Поспряха за малко в градинката зад джамията. Наговориха се какво ще кажат в сиропиталището и решиха Дикран да отиде сам при брат Поликарп и да помоли за разрешение да отпътуват  за България с гемия на  братовчед на Наум.

Когато Дикран почука на вратата на директора и влезе при фрер Поликарп, трепереше от вълнение.  Строг и крайно учтив както винаги, той изслуша внимателно момчето и след като се убеди, че това е голям шанс за двамата да се доберат до  роднините на Наум в България, брат Поликарп даде съгласието си. 

Въпреки неудържимото си желанието да скочи и излети от канцеларията на директора, Дикран учтиво благодари и стана и спокойно се насочи към вратата.  Спря го гласът на монаха.

-Дикран, преди да ни напуснеш, искам да ти предам бележката, която остави човека който те доведе тук, и вече повече от дест години чака да ти бъде предадена. Тя няма да разкрие голями тайни, но все пак малко поне ще знаеш кой си ти. 

С тези думи фрер Поликарп отключи един шкаф, порови из папките наредени вътре, извади една кратка бележка на която, въпреки избледнялото от годините мастило можеше все още да се прочете написаното с разкривен почерк:

Дикран Сарян 1914.

Нямаше нито подпис, нито каквото и да било обяснение. 

Буквите  бяха арменски.

Момчето не знаеше арменската азбука, познаваше само цифрите. Държеше пожълтялата бележка в затреперените си ръце и с умоляващ поглед насочен към монаха молеше за помощ. 

-Името ти е Дикран Сарян, момчето ми. А годината е предполагам, годината в която си се родил. За съжаление нищо друго не съм в състояние да ти кажа. Добър път в живота сине!

Дикран  стоеше  като парализиран и сълзи се стичаха по бледото му  лице.

След десет дни, когато гемията на бай Ставри пусна котва в малкия пристан на Ахелой, двамата юнги вече бяха печени “морски вълци” . 

Още десет дни бяха нужни на двамата новоизлюпени  гемиджии, за да стигнат до малкото китно градче в Източните Родопи, от където беше родата на Наум.

От няколко дни в Афион Карахисар, красива обезумяла жена с напълно бяла коса,  обикаляше града и от всеки срещнат искаше да й върнат детето. Чукаше по вратите, викаше под прозорците, ходеше из чаршията от дюкян на дюкян и търсеше изгубеното си чадо. В черните й очи се четеше огъня на лудостта, понякога при вида на дете, цялото й тяло се тресеше в конвулсии, и въпреки това денонощно обикаляше махалите и търсеше, молеше и воплите й не спираха, докато един ден тя изчезна от града, така внезапно както се беше появила.