Част 2. Процес за убийство
Понеделник е. М. излезе от къщи рано, за да не закъснее за първия си заседателен ден. Пред зала номер три на Двореца на правосъдието вече чакаха двама-трима от повиканите за заседатели и той се заприказва с един от тях – пенсионер, принуден в името на дълга си към обществото да се откаже от едно пътешествие с половинката си. Докато го слушаше, М. изучаваше схематичната рисунка на стената, описваща ролята на всяко действащо лице в един процес, като се почне от прокурора (наричан тук «общ адвокат»), та се стигне до приставите и секретарите. После, когато започнаха да пристигат и останалите, измежду които щеше да се формира заседателната колегия, той се зае да ги разглежда, колкото да се убеди, че бяха облечени долу-горе като за работа. Е, то си и беше работа.
Дойде един плешив пристав без тога, който, явно в добро настроение, започна да пуска по документи дошлите в залата. Скамейките бяха направени от метална тел, сигурно предвидени да седят по тях все индийски факири. Или може би само с цел да не са привлекателни за тези, които идват в залата на съда просто да послушат някакъв процес. От тяхната категория по време на процесите щяха да забележат само един, седнал отзад, редом до журналиста от местния вестник.
Когато всички влязоха, една хубавичка и сравнително млада приставка в черна тога им обяви, че първо ще гледат кратък видеофилм. На стените имаше два екрана, които в контекста на наскоро преминалата ковидна пандемия очевидно бяха станали незаменими. Видеото обясни с повече подробности разказаното от рисунката пред залата.
Сетне дойдоха и двамата съдии в черни и председателката на съда в червена тога и започна обсъждане на молбите за освобождаване. Една госпожа на средна възраст, директор на малко предприятие, просто си каза, че ако не се занимава с предприятието си, то ще фалира. Освободиха я без възражения, но председателката все пак отбеляза, че по този начин не би следвало никога да има представители на шефовете на предприятия сред съдебните заседатели. По семейни причини освободиха и още един, но само за първия процес.
И дойде време да теглят по жребий имената на тези, които щяха да заседават. От около двадесет и пет присъстващи, щяха да заседават шестима редовни и двама резервни, а останалите щяха да си тръгнат и да дойдат отново в четвъртък, за втория процес.
Председателката на съда сложи в урната пластмасови пластинки с имената на повиканите, раздруса я и почна да тегли пластинките. Избраните ставаха и отиваха да заемат местата си отляво и отдясно на съдиите. Трети избран беше М. Нямаше как, щеше със сигурност да заседава поне първите три дена. Нито един от адвокатите не се възползва от правото си да даде отвод на някого от избраните за заседатели.
Тегленето по жребий приключи и съдът се оттегли в залата за съвещания. Тя беше заета от голяма маса със столове около нея. Председателката на съда се зае да обясни на заседателите някои правила. Нищо от казаното в тази неголяма зала без прозорци не биваше да излиза извън нея. Можеше да се носят кафе от дистрибуторите, бонбони и бисквити. Освен обедната почивка, на всеки два часа щеше да се прави пауза за обсъждане. Тя напомни, че през тези няколко дена заседателите щяха да придобият жизнен опит, който не е като останалите. И това, че по време на заседанията нямат правото да вземат думата, а само да пращат до нея евентуалните си въпроси, написани на хартия.
И ето, че тече първото заседание. Зад плексигласовата стена на бокса е седнал обвиняемият в убийство. Прокурорът зачита със сериозен тон обвинителния акт. Подсъдимият е бивш планински фермер от малко затънтено село, в което през зимата остават да живеят по-малко от сто души. Щеше да бъде защитаван от съпружеска двойка, притежаваща в това село лятна къща. А на процеса бяха дошли негови съселяни, за да му окажат морална подкрепа.
Приставката донесе няколко ловни пушки и ги сложи на една маса. Последният изстрел на една от тях, карабина калибър 300 с магазин за два патрона, беше отнел един живот.
Жертва бил най-добрият приятел на обвиняемия. Те двамата, ергени на възраст между 30 и 40 години, започвали дните си на чашка, а ги завършвали на бутилка. В това село всички пиели. И повечето ходели на лов.
Убитият бил потомък на полски емигранти, заселили се на другия край на страната. В селото близки хора нямал. Бил човек услужлив, на не един от жителите имал случай да помогне с по нещо. Всъщност той бил успял в голяма степен да се държи по-далеч от алкохола, а обвиняемият отново, след дълго лечение, започнал да увеличава дозите. Докато го пиеш, алкохолът те кара да се чувстваш като по-важен, отколкото си всъщност.
Веднъж при едно запиване неговият гост се изказал критично относно близките му. При което домакинът не издържал, станал, отишъл в съседната стая, взел карабината, заредил патрон, върнал се и застрелял от упор приятеля си.
Тези неща, заедно с други детайли, щяха постепенно да изплуват на повърхността в хода на делото, независимо от омертата, спазвана от местното население. М. си каза, че основни обвиняеми би следвало да бъдат всъщност алкохолът и празният живот в това селце, чиято единствена забележителност беше близостта с един от националните паркове на страната. Беше ходил в този парк и беше минавал през това забутано село, от което не му беше останал никакъв визуален спомен.
Впрочем на едно от съвещанията един от заседателите напомни една стара притча – как боговете накарали един човек да избере между три неща. Едното било да убие дете, второто – да изнасили жена, а третото – да се напие. Човекът, естествено, не искал да стори зло никому и затова избрал третото. След което на пияна глава убил дете и изнасилил жена.
При друго от съвещанията М. пък си позволи да разкаже един юридически виц. Съдят Гога Мамаладзе за това, че давал подкупи. Председателят на съда казва: «Обвиняеми Мамаладзе, дава Ви се последната дума.» Гога Мамаладзе става и казва: «Десет хиляди.» Председателят обявява: «Съдът се оттегля на съвещание.»
Беше вторник. По време на процеса щяха да бъдат изслушани два доклада, оценяващи психическото състояние на обвиняемия. Трябваше да стане ясно представлява ли той опасност за обществото, за да се определи правилно размерът на наложеното наказание. В тази връзка се казаха неща имащи и неща нямащи пряко отношение към въпроса. Спомена се, че подсъдимият подозирал бившата си приятелка в изневяра с един от братята си, заради което стрелял по колата му. Въпросната приятелка пък се изказа дистанционно в качеството си на свидетел относно алкохолизма на подсъдимия. Дискутираше се даже на тема дали последният добре се грижел за животните си или не.
Когато единият от психолозите засегна темата за детството на човека зад плексигласа, последният излезе от равновесие и се разплака. Стана дума за авторитарната майка, за бащата, проявил неразбиране, и за учителя, който го обидил пред съучениците му.
Един експерт по балистика оцени разстоянието, от което бил даден изстрелът, на около един метър, съдейки по разсейването на резидуумите от изгорели газове и частици от куршума. Втори балистичен доклад трябваше да изясни траекторията на изстрела, но такъв доклад всъщност нямаше. Не беше и необходим. От казаното на процеса стана ясно, че жертвата не се беше мъчила. След убийството домакинът се опитал да изчисти следите от кръв и хвърлил трупа в една бетонирана яма в двора на къщата си. После се обадил на една позната и й признал, че е убил.
Впрочем подсъдимият първо заяви, че не помни как станало всичко, сетне се опита, но без успех, да убеди съда, че всъщност искал да стреля по лампата. Разбра се също, че двама жандарми, които били измежду първите известени за убийството, така и не са били издирени от следователите, за да дадат показания. Но въпреки тези зигзази, картината на събитията стана достатъчно ясна.
На третия ден на процеса беше дадена думата на близките на загиналия. Сестра му прочете написан от нея текст, в който не се говореше за разплата, а само за спомени, свързани с брат й, и за солидарността в семейството им, с която то преодолявало трудните дни.
Дойде ред и на адвокатите на обвиняемия. Мъжът подчерта факта, че трупът бил изхвърлен не в септична яма, а в открита цистерна за събиране на дъждовна вода. Все пак малък детайл, който да говори в полза на клиента му. Адвокатската реч беше звуково модулирана – ту по-силна, ту по-слаба, с цел да привлече вниманието на съда към моментите, които биха могли да свидетелстват благоприятно за защитавания. Жена му пък засегна най-вече въпроси, опиращи до психологическата страна на нещата. С много такт тя се обърна и към семейството на жертвата и успя да намери точните думи, с които да защити подсъдимия, без да обиди при това близките на убития. На обвиняемия също бе предоставена последната дума. Той изказа съжаление за стореното, но не със същия емоционален тон, с който беше говорил за травмираното си детство.
Остана да се направи най-важното – да се определи колко още подсъдимият щеше да остане зад решетките. Защото той беше затворен от три години. Това не учудваше М. По телевизията понякога споменаваха за онзи, чиято жена изчезнала безследно и когото от около година държат в затвора неосъден, без да могат да намерят неопровержимо доказателство, че той я е убил.
Съдът остана в съдебната зала и започна обсъждане, последвано от гласуване. На листче всеки написваше размера на наказанието, което му се виждаше справедливо. Листчетата се сгъваха и пускаха в урната. При отсъствие на болшинство, най-високото предложено наказание отпадаше и се гласуваше отново.
Първият от заседателите щеше да подпише протокола заедно със съдиите. В протокола се вписваше, че решението е взето с болшинство от седем гласа, независимо дали болшинството беше от седем, осем или девет гласа. По този начин някой подсъдим, решил да си отмъсти, не би знаел кой е гласувал за максималната присъда и кой – не.
При определяне на срока, който обвиняемият трябваше да излежи, председателката и двамата съдии косвено имаха по-голяма тежест от заседателите. Първо, защото тя каза какво е обичайното наказание при подобни случаи и с това повлия на тези от заседателите, които не си бяха съставили още мнение. И второ, защото професионалният им опит ги караше да предлагат еднакви или най-малко сходни присъди.
Последно заседание за този процес. В залата са влезли подсъдимият в бокса, близките на жертвата, прокурорът, адвокатите, съседите на обвиняемия и журналистът. Председателката на съда прочита присъдата – осемнадесет години затвор. Обичайна присъда при подобни дела.
Сряда вечер е, почти осем часът. Първият процес току-що е приключил. С натежала от тридневни спомени глава, М. се отправя към къщи.
© Владимир Костов Все права защищены