...Това е само първата частица
от пъзела, наречен Сълзата на Иссар.
Подарък за всички поклонници на Толкин
и написано за онези дръзки Сърца, познаващи
магията и вярващи все още в нея.
Очаквам  предложения за развитието, на
историята, която в ума ми все повече
започва да заема епични размери. Когато
четете това, първата глава е 50%завършена и....

                                 "Сириус"

                                Пролог

-Виждаш ли заклинанията?

Страхът в светлосините очи на младежа загърнат в изтърканото наметало застанал на няколко крачки до него, както и треперащата му ръка обгърнала до болка дръжката на меча висящ на кръста, подсказа на Белсар, че сега не е времето за подобни въпроси. Сивите му вежди се присвиха изпод овехтялата и отдавна изтъркана островърха шапка докато размишляваше прокарвайки ръка през прошарената си дълга брада загледан във издълбаните древни символи върху двете пет метрови колони, осветявани на слабата лунна светлина. Някъде отвъд колоните

пред тях започваше тясна пътека, която изчезваше в гората, прикрита от гъстата студена мъгла спуснала се преди час от скалистите хълмове на север, чиито върхове бяха видими единсвено за острото зрение на стареца. Небето беше спокойно, тук-там разпокъсани облаци закриваха червената луна. Докато ръката на Белсар се плъзгаше по лявата колона изучавайки внимателно текстовете по нея, Гарет забеляза угриженото му лице, по което отсъди, че са я загазили здраво.

Последния път когато видя Белсар угрижен, за малко не му коства живота, цена на която магъосниците явно не отдаваха такова голямо значене, колкото хората. Предпазливо се приближи зад него, когато усети вибрациите във вуздуха излъчвани от двете колони. Усети, че не може да си поеме дъх, ледена вълна на паника обгърна съзнанието на Гарет, света се завъртя пред очите му, погледа му се замъгли. Виждаше като в мъгла стария магъосник пред себе си плъзгащ нервно

ръката си по двете колони, приведен и от време произнасящ някое заклинание,

гласът обаче му се стори далечен, краката му отказваха да се подчинят на крещящата мисъл в него да се отдръпне, вместо това изпита странно желание да продължи напред и да премине между двете колони, които го зовяха. Протегна треперещата си дясна ръка напред, бавно, неуверено, докато я гледаше невярващо с потъмняващ поглед. Имаше чувството, че небето почервенява, а дърветата протягат

изсъхналите си клони, лишени от живот и влага, приведени в опит да го достигнат. Зеленината чезнеше от взора му, поляната и ухайната трева изчезнаха,

земятя се приплъзна под краката му, които вече отказваха да го държат. Коленичи неспособен да си поеме дъх докато реалноста се разпадаше около него, а студена пот обгръщаше цялото му тяло. Съзнанието за миг се опита да се пребори с безумието, след това рухна. Някъде една чужда мисъл пробяга и тялото на Гарет

инстинктивно се вкопчи в нея и почувствало внезапния прилив на енергия се надигна понасяйки се победоносно към двете колони, когато на сантиметри от тях слабата ръка на Белсар се впи болезненно в рамото му и с лекота го отхвърли назад. За части от секундата зърна напрегнатото лице на магъосника, както и гневните му очи святкащи заплашително изпод шапката, която се беше килнала високомерно на една страна, разкриваики кичури посивяла коса, после реалността отново го обгърна и възвърна съзнанието му. Хватката около гърлото му се отпусна така внезапно както се и появи, звездите рязко докосноха размътения му взор и когато аромата на влажна трева се понесе във въздуха, Гарет се остави на прегръдката му, привествайки мрака. . . .

Белсар внезапно се втурна напред молейки се да не е късно и проклинайки се за глупоста си, която бе проявил. Гневът му моментално се изпари когато се наведе полагайки треперащата си ръка върху челото на Гарет и въздъхна облекчено, когато установи, че заклинанието не го е засегнало, така както би могло ако не се бе намесил в последния момент, а само се е опитало да го примами. Успокоен вълшебника седна на тревата до младежа. Затвори за миг очи, след което бавно прокара ръката си във въздуха, описвайки кръгове с нея някак припряно. Лумналите

от празнотата пламъци пред него докосноха нощния хлад и сгряха превитото му от годините тяло, огрявяйки околноста и двете колони зад него възправени невъзмутимо в тъмната синева. Тялото му се нуждаеше от почивка, огъня трябваше да изцеди умората и прогони съня налегнал от дни очите му. Посегна към изтърканата си кожена кесия висяща на кръста и извади лулата, която години наред използваше в редките мигове на почивка и размисъл. След секунди синкаво сив дим се заизвива в странни окръжности, преплитащи се една в друга. Белсар се остави на

благоуханното му и възвръщащо остротата на мисълта действие и след секунди умората в мускулите му заглъхна и изтощението вече се превърна в спомен. Вдиша дълбоко от дима и затвори очите, докато пламъците играеха по изостреното му лице в причудливи сенки, галеха го и се извиваха в студената нощ. Спомени обгърнаха вълшебника, спомени за далечни събития и лица, повечето от които бяха изминали земния си път и превръщайки се единствено шепоти в мрака, преминали в сянката на живота. За миг изпита желание да се остави в прегръдката им, да потъне в този отминал нереален свят където го очакваше единствено отмора. Дрезгавия звучен

смях на стария Каризар, който го посвети в магията и в нейните най-дълбоки тънкости беше там, успокояващ и чист, като океански бриз, неговия пронизващ поглед който така ненавиждаше в годините на чиракуване и винаги предугаждаше замислените от Белсар пакости, които не само, че не го изнервяха, но и често предизвикваха топла, почти бащинска усмивка на гордост от негова страна,

красивата Аранис протягаща ръце към него пропадаща в бездната на сенките, нейната

огнено червена коса, разпиляна зад нея и обгръщаща умоляващото и изкривено в смъртен страх лице, зелените и очи и. . . нейния пронизващ писък.

Сълзата проникнала във взора му, замъгли спомена, после като пламък докоснат от вятър той се стопи и разнесе в нощта. Вълшебника я остави да обагри лицето му, почувства лекия гъдел които му поднесе ласкаво със своята болезнена топлина и моментното желание да я задържи, притегляйки я в душата си внезапно го изненада и накара да разбере, че дори и магията да лекуваше, тя не носеше забрава. Сам по себе си пътя на магъосника изискваше не сърце, а наличието на воля и затова често Каризар го упрекваше виждайки в него толкова силното сърце,

което влагаше и толкова слабата воля с която произнасяше заклинания, но Белсар така и не съумя изцяло да приеме пътя на магъосника, въпреки огромната си сила с която се роди.

-Учителю. . .

Шепота на Белсар се сля с пукота на огъня и с повея на лекия ветрец галещ клоните на дърветата, докато ясните му очи търсеха звездата на Каризар в нощния здрач. Болката от липсата на напътствията му, неговите полушеговити съвети бяха празнота, която винаги щеше да чувства в себе си и да го съпътства до края на пътя, когато магъосника и магията ставаха едно цяло. Когато я откри извисяваща се над студения купол, Белсар изрече молитва на свещенния магъоснически език и сведе глава освобождавайки съзнанието си от всички мисли, а някъде все още далеч светкавица проряза нощния свод с обещанието за приближаваща буря.

Наближаваше изгрев. Тъмни буреносни облаци закриваха южния хълмист хоризонт, а някъде на изток първите утринни лъчи плахо докосваха притихналия свят. Трите загърнати в черни плащове фигури предвождани от Санриел напредваха бавно в гъстата гора. Внезапно тя спря и затвори очи. Три ръце в черни кожени ръкавици мигновенно посегнаха към ножниците висящи на кръста.

-Какво има Господарке?обади се предпазливо една от качулатите фигури, по чието лице пробяга моментна уплаха, закрита единствено от сенките които хвърляха дърветата. 

Гласът му освен страх излъчваше и загриженост. Беше положил клетва да я защитава със цената на живота си. Нима този момент бе дошъл. . . ?

Санриел повдигна ръката си предупредително в знак да замълчи и той прошепна нещо тихо на другите двама. Ръцете им леко се отпуснаха, но готови във всеки един момент да извадят мечовете. Тази гора не им вдъхваше доверие.

-Чувствам го Брет. . . Съвета беше прав.

Санриел се извърна и бавно свали бялата качулка закриваща лицето и.

Брет сведе почтително глава, както и другите.

-Сигурна ли сте Господарке?-прошепна впил погледа си в земята, като, че ли съзрял нещо наистина интригуващо там, неспособен да помръдне, затаил дъха си, загледан в изпопадалите жълти листа постлани като килим върху меката трева. Клетвата му забраняваше да поглежда господарката си в очите, но внезапно усети топлата и мека ръка, която повдигна главата му. Опита се да извърне очите си, но не съумя и когато очите му срещнаха нейните видя безграничната топлота и болка в тях, които като сияние огряваха цялото и лице. Дългата и черна коса се спускаше до земята, а усмивката и беше достатъчна за да освети и най-мрачните кътчета в душата.

Успокояваща тя сякаш разкъсваше с лекота тревогите и страховете налегнали

мисълта. Дори бялото наметало с което бе обгърната, разпокъсано и изпоцапано с пръски кал в краищата бе неспособно да скрие неземното сияние, което тя излъчваше с естествената си красота обгръщащо цялата гора притихнала пред него.

-Не се страхувай Брет, службата ти дори и кратка бе благородна и светлината ще си спомни името ти, ако се изгубиш в мрака.

-Господарке, аз. . .

-Дадох клетва пред Съвета и ще я изпълня. Сълзата на Иссар никога няма да попадне в Неговите ръце, а що се отнася до теб Брет, както и до всеки един от вас храбри мъже на Запада-тя задържа дълго изпитателния си златист поглед върху всеки един от коленичилите пред нея-считам клетвата ви за изпълнена. Върнете се в родните си земи, върнете се при семействата си, защото сълзите на децата ви и гниещите цветя поставени от съпругите ви върху тази ничия земя не са настоящето което ви е писано. Не и днес. Отвъд тази гора се намират Двете Колони на Черния Принц, а отвъд тях е храма в който бе сътворен втория мрак погълнал преди повече от хиляда години древните земи и отблъснат едва когато стигнал до Кралство Инсивир с цената на стотици хиляди направили избора да застанат на пътя му.

Легендите разказват как самия Крал Иссар в отчаянието си се възправил срещу Мрачния Принц и когато портите на свещенния град се отворирили, орките се разбягали обезумели в първите редици видели свещенната светлина обагрила чистото като сняг острие на Инсивир, ала мракът зад тях ги погълнал, съдба която чакала всеки проявил страх и неспазване на заповедите. Три дни и три нощи десницата на Краля удържала атаките, сребърната броня продължавала да сияе, а острието задържало мракът, чиято светлина се превърнала в последната защита за града и възпирала безбройните стрели, които отскачали от насленика на Инсивил сякаш срещнали невидима преграда. В този съдбовен момент Иссар обаче бил сам и в края на четвъртия ден, светлината почнала бавно да напуска Острието на Инсивир на фона на залязващото слънце, огряващо алените полета, а умората все повече се впивала в десницата му. Безумния смях раздрал гърдите му тогава. Младоста правела поражението още по-горчиво, а надеждата гаснеща в сърцето за последен път призовала светлината, която изригнала от меча, така както никога досега в

ръцете на предците му. И тогава Иссар запял:

Къде е светлината днес, напускаща света?

Нима напуска ни без съвет във този тъмен час?

Нима в утеха ще превърне се смъртта,

когато всичко ценно и свято поема далеч от нас?

Не крия страха, но не от смъртта си,

а от края на всичко, що сърцето копнее.

И ето  виждам по челото кръвта си,

а надеждата в душата без време линее. . . .

Всичко рухва в мрак, свършва земната пътека

надежда, светлина и дихание ще бъдат обвити в тъга,

в края на света лишен от ласка и утеха,

се оставям на Смъртта. . . .

Топлия глас на Санриел дълго отекваше в гората, носен от хладния повей на вятъра и когато ехото довя спомена за онези отминали времена, Брет изпита странно чувство на непознато досега безпокойство граничещо със смъртен страх, който изпълни сърцето му, въпреки топлите лъчи на изгряващото слънце които играеха по лицето му.

-Малцина са тези които знаят края от легендата, а и обещанието което положих преди години за да го науча не ми позволява да го разкрия тук пред вас, защото сянката на знанието е по-тежка от тревогите отправени към бъдещите дни. Съвета ви избра да ме придружите заради доблестните сърца които носите и аз не се съмнявам, че те са готови да посрещнат мрака към който отивам.

Брет безмълвно и с нарастващ страх осъзнаваше какво се готви да направи Господарката му, но коленичил в тишината на дърветата, знаеше, че това е отвъд неговата воля. Спомни си топлотата с която тя се държеше със всеки един от тях по време на месеците през които следваха указанията на Съвета, напредвайки бавно и мъчително през пустоща. Едва когато пресякоха границата с кралство Силазир той започна да разбира тежеста на товара, които носеше тя. Искаше му се да може да го поеме вместо нея, да направи нещо значимо в обикновенния си живот, защото той нямаше къде да се завърне, нито някой го чакаше у дома. Една сълза замъгли

кафевите му очи, когато нейната ръка я изтри преди да е обагрила лицето му. Брет трепна изумен пред нейния топъл поглед и смутено сведе глава, съжалявайки, че е проявил слабост по такъв начин. Беше недопустимо.

-Не тъгувай Брет-коленичи Санриел и свали внимателно качулката му-винаги сърцето ти е било преданно, а душата чиста. Ръката и се плъзна по суровото му лице, типично за южняците, принудени всеки ден да отблъскват атаките на снежните орки, защивайки селата си-върви си у дома и запази спомена за мен вечен тук. . . . в сърцето си.

-Господарке Санриел-каза, назовавайки я за пръв път и с името и за което тя го награди с ведра усмивка, скриваща за миг тъгата-не е нужно да отивате там, Съвета би могъл и сам да вземе. . .

-Не Брет-прекъсна го тя и поклати глава-сълзата на Иссар може да бъде докосната единствено от този в чиито вени тече кръвта на Инсивир. Всеки друг би загубил душата си в мига в който ръката му я докосва и Съвета знаеше това. Той не би могъл да избере някого друг за това пътуване, освен мен.

-Но тогава. . . . вие. . . вие. . . . -гласът му се изгуби в изумлението разширило очите му-вие сте насленицата на Инсивир.

Двамата мъже коленичили до него внезапно трепнаха и забравили клетвата рязко вдигнаха погледи изумени. Една ръка бавно и незабележимо се плъзна към ножницата.

-Да-прошепна с уморена усмивка тя и когато Рекарт, мъжът отляво на Брет, внезапно извади със звън меча си и с лице изкривено в омраза се хвърли напред замахвайки,

Брет видя за първи път най-чистата светлина която някога бе виждал, която погълна Санриел. Закрил с ръка очите си, той видя Рекарт замахващ триумфиращо, но после белотата обгърна цялата гора, както и съзнанието му. Една мисъл за миг се задържа на повърхостта. . .

  Предател. . .

. . . после надеждата, че Господарката му е в безопасност като топло одеало го

приюти в прегръдката си.

"Всичко ще бъде наред Брет, просто следвай сърцето си и то ще ти покаже правилния път"

Леко се усмихна. Гласът бе успокояващ и чист. След това тишина.

Белия вълк надигна глава и подуши замислено въздуха, после изръмжа и насочи главата си на север, наострил уши. Полъха довян от там и бялата светлина която обгърна моментно гората бяха непознати за сетивата му, както и миризмата която долови.

"Магия"

Зъбите му се оголиха презрително, а козината настръхна предупреждавайки го за опасността която носеше преобразяването. Имаше и други миризми. Тъмна сила приближаваше от Изток. По силата на миризмата отсъди, че са най-малко трима магъосници. Леко сниши глава, опитвайки се да определи разтоянието и установи, че разполага с час, докато достигнат целта си. Едно листо довяно от вятъра го накара да извърне глава на юг.

Гората изглеждаше прекалено спокойна. Нещо не беше наред.

"Тази светлина. Имаше нещо особенно в нея"

Запита се дали веднага да не се насочи нагоре към колоните усещайки, че събитията по някакъв начин са свързани с тях.

Насочи замислено очи към скалистите хребрети нагоре, извисяващи се над гората, но дървета закриваха древната пътека, по която се ръководеше и въпреки, че почти не се различаваше сливайки се с тревата и горската шума, за очи знаещи за съществуването и, тя не можеше да не бъде забелязана. И още една миризма, само, че странно позната. Но откъде?

Очите на вълка се разшириха от изненада когато далечен спомен избистри цялата сериозност на ситуацията в която някак си се бе намърдал, напук на сънищата които. . .

"Ме доведоха тук. Ах, ти стар глупако, отново подмамен в събития съдбовни,  които най-много желаеш да избегнеш"

И все пак, можеше и да се позабавлява, особенно когато Белсар също беше тук, подмамен и той вероятно от тези безумни сънища. За миг се поколеба дали да не обърне гръб на древния път. Една стара поговорка се въртеше в мислите му и го притесяваше. . . .

" За всеки поел по пътя на Древните, няма връщане назад в света на живите"

Санриел безмълвно се приближи до безжизненото тяло на Рекарт строполонено по гръб в тревата. Мечът чието острие се беше опитало да я покоси лежеше разтопен до дясната му ръка,  все още димящ. В очите и освен болка и гняв в следствие на предателството, личеше и огромната умора от силата която се наложи да използва.

Втория войник стоеше на колене с невиждащ поглед сведен надолу и ридаеше тихо.

-Не. . . не. . . Не исках. . . . -шептеше през сълзи-аз . . . никога. . . не бих наранил някого. . . Никога. . .

Ръката и инстинктивно се насочи към кинжала затъкнат под кожения и извезан в символи колан. Пристъпи бавно напред, ръката и спокойно галеше галеше елегантната дръжка от син кристал, почти ласкаво, очите и не се откъсваха от неговите потънали в белота. Кръвта изгаряше вените и, жадна за възмездие. Тишината обгърна мига, нарушавана единствено от учестения и дъх и ударите на сърцето. Прескочи с невиждащи очи трупа, устремени някъде отвъд пределите на времето, съсредоточени и замислени, изпълнени със смърт и в мига когато изваждаше кинжала, унеса в който бе изпаднала се пропука, като огледало разкрило същността на безликата

истина, попило от ответната страна писъка на болезненото осъзнаване. Звучната плесница на реалността щом съзря тялото на Брет свлечено на няколко метра от ридаещия войник се оказа допира на безвучния страх от собствената и същност, почти довела я до. . . убийство, неоправдано с нищо освен с моментната омраза замъглила съзнанието.

-Сега разбирам. . . .

Санриел рухна в тревата. Сълзи заблестяха в златистите очи, неспособни да приемат участа с която бе белязана още от раждането си. Приближи с трепереща ръка кинжала до лицето си загледана в пулзиращата в основата на острието бяла светлина  и си спомни неусетно онези далечни от миналото думи, които през годините бяха единственото средство чрез което съумяваше да контролира повика на кръвта, като последен наследник на Инсивир и на Крал Иссар.

"Кръв ще води стъпките ми по пътя на древното изгнание. . . .

Тя се усмихна. . .

. . . . . омраза ще напътства сълзите в очите избрали светлината. . . .

при инстинктивното изговаряне . . . .

. . . . смеха ше бъде този съпътстващ ме във мрака на безумната надежда

и изричане на всяка една дума от свещенните стихове. . . .

. . . . само сърцето ще бъде Съдника мой, а не Съдбата ковяща земния свят

впечатани завинаги във съзнанието . . . .

. . . . нека когато пътя в мрак потъва, светлината на сърцето да ме води

необратими и подчиняващи се единствено на кръвта течаща. . . .

. . . . . там където деня е просто песен на устните безгластни търсещи утеха

като планински буен ручей, с грохот изпълващ нощта и деня. . . . .

. . . . . а надеждата скитаща изгубена и самотна в нощта и деня. . . . . "

Светлината се отдръпна и острието в ръката на Санриел се плъзна изпод

разтворените и пръсти, падайки в тревата. Увереноста отново се завърна като сияен лъч на небосклона, както и тъгата.

-Вече знам какво да правя.

Шепота и бе тих, но и изпълнен със непозната досега за нея, непоколебимост и сила. Искрящия и допреди миг поглед, потъмня, когато една последна сълза се отдели от него и падна в скута и доковайки оголените и бедра, изпод бялата рокля над която носеше връхното наметало. Топлотата я накара да трепне и да почувства още по-ясно студа към който поемаше.

"Това е съдбата ми на Насленик и никой не може да я промени"-помисли си, след което бавно се изправи.

Отмина продължаващия да ридае войник и коленичи до Брет. Нежно отметна кичура коса от неговото лице и устните и докоснаха челото му.

-Ти ще доживееш да видиш ясния ден след мрака. Обещавам ти Брет-промълви меко и свали медалъона си от бял кристал висящ на тънка сребърна верижка. Принадлежеше и по право още в деня на раждането, някога принадлежал на самия Каранис, сина на Иссар, дар от последните елфи знаещи тайната на светлината и страхувайки се от нейната забрава я съхранили именно в този кристал.

-Наричаха го "Санилиехарт "-Последна надежда преведено на езика на хората. След войната с Черния Принц, мнозина от неговите магъосници отказали да се признаят за победени, узнаха за неговото съществуване. Бяха си въобразили, че именно в него се таи силата, която ще възроди от света на сенките, техния Повелител. Когато линията на Инсивир беше почти пречупена, се намеси Съвета и Каризар го укри с надеждата някога кръвта отново да избере достойния му притежател. Странното е, че всички винаги са смятали, че той трябва да е от рода на Инсивир и дори след като Каризар го окачи на врата ми, аз никога не съм чувствала неговия повик, така както сега, защото Санилиехарт сам избира собственика си. Днес той избра теб Брет.

Тя внимателно надигна главата му и окачи тънката сребърна верижка на врата, после се изправи. В ясните и очи имаше нещо различно, което само времето щеше да излекува. Някъде на юг първите светкавици вече заливаха небесклона, а черни облаци вече пъплеха по хълма закривайки лъчите на изгряващото слънце. Задаваше се буря. Наметна качулката върху лицето си и за последен поглед път погледна спокойното лице на Брет все още лежащ в безсъзнание.

После се насочи на север потъвайки в гората.

-Не разбирам . . .

Белсар ядно удари с юмрук по черния камък и веднага съжали, че го е направил. Болката беше неуписума. Преглътна с усилие яда си и продължи да узучава задълбочено колоната. Усилващия се вятър и първите капки дъжд го притесняваха, но знаеше, че има и нещо друго. Сънят довел го тук не казваше нищо относно как да се процедира относно изкусните защитни заклинания и как да бъдат преодолени. Бяха девет, разделени на три кръга и всяко едно от тях изискваше особенно задълбочени умения в тъмната магия. В този миг вълшебника съжали за нехайството с което се отнасяше към историята на древния свят в младежките си години за което Каризар често го порицаваше. . . 

Ах, момче, как ще прозреш настоящето без да познаваш миналото и как ще определиш

бъдещето без да си наясно с настоящето?"

. . . . и мърмореше колко важно било то.

-Проклет да си Белсар. -промърмори той, когато внезапно дрезгав смях зад гърба му го накара да се закове на място.

-Винаги съм бил на същото мнение стари друже. . .

Вълшебника видимо пребледня. Познаваше този глас. Носеше неприятности.

-Какви ги дириш тук. . . Братко-натърти на последното без да се обръща и се направи, че изучава усърдно долния текст на колоната, докато в същото време съжаляваше, че отново е хванат да се ругае и се питаше коя магия да метне по него.

-Мислех да те питам същото гневливи Белсаре, но чини ми се, че знанията ти са оскъдни, особенно за трите кръга на Мрака.

Белсар трепна при тези думи, а смеха зад него стана още по-весел, сякаш черпещ силата си от неговото незнание.

-Не за първи път някой ги изрича в твое присъствие, но явно лудориите ти със младите селски момичета са били по-важни от уроците по черни изкуства при учителя ни Каризар.

Една вена видимо затуптя по слепоочието на вълшебника, а гнева се надигна в него.

-Решил си значи да ме държиш в неведение, виждам, но за твое успокоение относно

невежеството ми, току що разгадах  първия кръг и съм на път да разгадя и втория, затова ако няма да. . . .

-И двамата знаем, че лъжеш като блатен гном Белсаре-прекъсна го гласа зад него-но се засрами поне от ученика си.

-Ученика ми ли?-направи гласа си изненадан вълшебника, но вътрешно кипеше от гняв.

-Не се прави на глух, стар глупако, онзи младеж спящ в тревата е твой ученик или пък. . . .

-Какво пък те интересува това-избухна-или пък ролята на загрижен брат ти дава правото да се бъркаш в личните ми дела.

-Интересува ме съдбата на младежа, защото си нямаш и представа в какво го забъркваш, водейки го тук.

Белсар прехапа долната си устна. Досега не се бе замислял върху това и веднага, съжали, че го е направил.

-Виждам, че гузно мълчиш, но аз не съм тук да те поучавам. Ти си знаеш най-добре кое е добро за ученика ти.

-Дадох клетва пред баща му и ще я изпълня-изрече равно стария вълшебник

-А тази, която даде на Бил, след като дъшеря му забременя от теб, а тази на Старкас, а. . .

-Значи за това си тук, готов да ме проследиш и на край света, само и само да ми изнесеш поредната лекция на тема морал.

-Не говори глупости Белсар.

-Ще говоря каквото си искам и не си мисли, че ще ти простя онова заклинание, ако си дошъл да ме молиш за извинение.

-Извинение?Аз да моля за извинение?Винаги съм знаел, че наглоста ти преминава всякакви граници, но ето сега разбирам, че тя е безгранична.

-Не се учудвам. Носим една и съща кръв все пак.

-Намекваш ли ми нещо?Аз бях този, който винаги  те прикриваше пред Каризар, а ти винаги ме накисваше и после се спуквахтеот смях край реката със онези проклети феи, които нямат и капка морал и търсят само забавления.

-Каризар знаеше за това.

-Така ли?-този път беше време на гласа да се изненада

-Ами да, често дори двамата сме се забавлявали, докато ти чистеше къщата му и се потеше под лятното слънце.

-А, защо тогава той не ми каза за това?-попита, но Белсат веднага усети разочарованието в гласа му и засия вътрешно.

-Защото драги Братко, Каризар искаше сам да разбереш, което ти така и не стори.

-А случайно ли го споменаваш едва сега или просто се изпусна нарочно?

Белсар се извърна придавайки си невинно изражение, след това се ухили широко.

-Ами, да речем, че случайно го споменах. . . изпускайки се нарочно.

Кантирел стоеше само на няколко метра от него, очите му святкаха изпод овехтялата качулка заплашително, дълги кичури посивяла коса се прокрадваха покрай лицето покрито с безброй белези, хладно, но излъчващо спокойствие. Вехтата зелена мантия обгръщаше дребното му превито от годините тяло, развявана от усилващия се вятър. Единствено устните му потрепваха леко. Пръски дъжд заливаха поляната, а светкавиците вече раздираха ясно, притъмнялото небе.

-Защо си тук-изкрещя внезапно Белсар, опитвайки се да надвие воя на вятъра.

Кантирел кимна към колоните.

Белсар устоя на желанието да се извърне, опитвайки се да си припомни съня довел го тук.

-Трябва да побързаме братко. Времето ни изтича. Събуди ученика си и нека. . .

-Какво Кантирел, нека какво?Ще ми обясниш ли най-накрая какво става тук?

-Мисля, че първо трябва да изчакаме Санриел. Тя също е забъркана в тази история.

-Тя. . . . Тя е тук?!Санриел. . . ?Какво за Бога търси тук?

Магъосника сви рамене.

-Нямам и представа, но доколкото мога да преценя е изпратена от Съвета. Придружават я трима спътници.

-А ти Кантирел?Не ми казвай, че все още им се омилкваш и търчиш насам-натам по разни задачи.

-Отдавна напуснах Съвета и те уверявам, че не съм изпратен тук по негова воля. Тук съм по същата причина, която е подмамила и теб.

-Подмамила?Кантирел, какви ги говориш?

-Нали не искаш да ми кажеш, че просто така по своя воля си си надигнал задника от онази къщурка в долината, просто защото си решил да направиш една разведряваща разходка из забранените полета на Север?

Белсар преглътна мъчително буцата заседнала на гърлото му. Трябваше да признае с

неохота, че брат му има известно право, но все още не разбираше причината довела го тук, освен ако. . . . Очите му се разшириха, от предположението разкрило се пред съзнанието му в невъзможна светлина, така както светкавица раздираща небето, осветява мигновенно околноста в непрогледния мрак

"Не, не, това не е възможно, трябва да има някакво друго обяснение"

-Съня Белсар, той е причината да сме тук. Разбираш ли сега или трябва да те халосам с нещо по-главата, за да приемеш положението в което се набутахме и двамата. 

Докато се опитваше да осмисли чутото, изгубил нишката на събитията, Кантирел, му обърна гръб, коленичи до младежа и постави ръка на челото му.

-Използваш заклинания върху собствените си ученици?

Белсар се намръщи. Събитията през последните минути му идваха малко в повече, но нещо му подсказваше, че сега не му е времето да си разменят остри забележки.

-Беше привлечен от защитно заклинание. Прецених, че едно удължаване на съня, ще му се отрази добре.

Кантирел кимна разбиращо и промълви тихо няколко думи. Очите на Гарет се отвориха и младежа рязко се отдръпна, виждайки непознатото лице над себе си. Ръката му инстинктивно посегна към меча.

-Спокойно момче, ако бях враг, досега да си в земята на Сенките.

Младежа прие предпазливо подадената ръка и се изправи.

-Казвам се Кантирел.

Гарет изненадано погледна към учителя си, стоящ леко смръщен в страни, опитвайки се да си припомни последните събития, докато студени капки дъжд се стичаха по освеженото от съня лице. После спомените си дойдоха на мястото наредени, като, че ли от невидима ръка.

Колоните. . . шепота отвъд тях. . . и после. . . мрак. . . Гарет тръсна глава.

-Вие двамата да не би да се познавате?-попита, опитвайки да се съвземе, вече разсънен напълно.

Беше наметнал качулката за да се предпази от пороя, докато все по-ярки светкавици раздираха тъмното небе.

-Ами. . . може и така да се каже. . . Ние. . . Аз. . . . Кантирел ти му обясни

-Ако беше му казал преди, щяхме да си спестим времето за подобни обяснения.

-Мислиш ли, че при подобни взаимоотношения нямам правото да премълча някой факти?

-А факта, че съм ти брат явно е достоен да бъде премълчен от великия Белсар?!

Настъпи неловко мълчание между двамата вълшебници.

-Никога не си ми казвал, че имаш брат-обади се предпазливо младежа.

-Не е нещо с което се гордея-изрече гневно стареца

-О, така ли Братко, срамуваш се от собствената си плът и кръв, ти. . .

Внезапно нещо го блъсна в гърба. Тялото на вълшебника отхвръкна като парцалена кукла и се изгуби в гората.

Въздуха се изпълни се електричество и тогава Белсар ги видя. Три черни фигури носещи се плавно над земята към тях. Бяха два метра високи, лишени от лица, на чието място имаше единствено бездънен мрак. Една от тях надигна безформената си ръка, обвита в сенки и Белсар инстинктивно разбра какво предстои. Страх запълзя в корените на светлосините му очи, съзрели за миг първичния ужас, възправен пред него в чистата си форма. Съмнението, че са обречени се впи в треперещите му ръце и бавно завладя ума, потдал се на паниката. Докато трескаво обмисляше вариантите за защита срещу първичния мрак, знаейки дълбоко в себе си, че такива не съществуват, Гарет мигновенно извади меча си, заставайки пред учителя си. Светлината бликна от ръката му и обхвана блестящото острие.

-Не момче!

-Бягайте Учителю-изкрещя не обръщайки внимание на думите му и се хвърли напред.

-Гарет. . . !

Нечии пръсти се вкопчиха в рамото му, но той ги отхвърли и се втурна напред.

-Гарет спри. . . .

Опита се до го задържи, но отново нечии пръсти се впиха в рамото му болезнено. Белсар се задърпа яростно загледан в ръката обвита в сенки, опитвайки се да се освободи и да достигне до ученика си, но. .

-Късно е Братко.

-Не!

Удари с лакът Кантариел в лицето, който се мъчеше да го задържи и се хвърли напред. За миг си помисли, че ще успее, после пръстите му със сантиметри не достигнаха развяващия се плащ и сграбчиха единствено празното пространство,

изпълнено с хлад и дъжд. Тялото на вълшебника безпомощно се простна в тревата. На метри зад него Кантирел вече подготвяше заклинание. Дясното му рамо беше охлузено от падането, а в очите си таеше страх и сълзи, които замъгляваха

погледа му. Знаеше, че има право само на един опит. Изпъна рязко окървавенената си ръка и я завъртя сферично над себе си, изцяло концентриран върху заклинанието,

откъснат напълно от болката и реалността.

-ИНТИР. . . САР. . . ВЕЛИР. . СИЛАР. . ИНТИР. . .

Дъждът спря внезапно и всички капки се понесоха към магъосника следвайки движението на ръката му. Завъртяха се в абсурден танц над него, чули открития повик на мисълта и се подчиниха. Белсар вече се надигаше с лакти, сляп за двете черни сенки насочили заинтригувано взора си към него, неспиращ да крещи името на Гарет, когато усети тъмната вълна пълзяща към него. За миг изтръпна, сетне осъзна, че всичко е свършено. Студен смях разкъса съзнанието му и мисълта отстъпи объркана.

Гарет се намираше на няколко метра от сенките, когато светлината в острието угасна. Въздуха се изпълни със студ и тишина. Някъде отдалеч чуваше викове и ридания, но сърцето му изстиваше твърде бързо за да ги възприеме. Двете сенки се отдръпнаха и едва тогава видя ясно вдигната ръка и извиращия от нея абсолютен мрак. Това беше последното което видя. След което мракът се нахвърли върху него. Душата му закрещя, изпитала смъртен страх, съзнанието му се разпадна, раскъсано от сенките проникнали в неговите корени, мисълта загина пропаднала в нищото, оформила...

"Учителю... аз... "