Много се радвам, че Ивалинка е запазила нещата от преди години и сега чета, и ми е весело, като си припомням бисерите. В друго писмо, което съм писала преди да гушне босилека Маноло (съпруга на Мария Луйса с канарчето Коко – онзи, дето се удави в двете капки вода в лейката).

      Пиша аз:

      “Ивалинче, днес объркахме движението на един светофар и събрахме погледите на пешеходци и регулировчици. Всички станаха разногледи. Бяхме на разходка с дядо Мано да купим вестник на жена му. Нали знаеш къде го купуваме? В онова заведение с тортичките, които човекът плаща с резервите от чорапчето. Винаги преди да тръгнем за улицата, го проверявам с детектора, защото той е по изненадите. Гледам дали добре са завързани връзките на обувките (да не вземе да се спъне и да не мога да го вдигна ). Питам го коланът на панталона как е? Стиска ли го, хлабав ли е? Той сигурно му е приятно да го пипам по шкембето и ту каже, че е стегнато, ту пък друго нещо. Накрая, като му омръзне да се кодоши с мен, каже "valle, valle" (добре,  добре) и се понасяме, влачейки ходилата. На светофарите някой път ни чакат  да се пренесем на “другия бряг”, когато вече е на червено. Тук шофьорите са много търпеливи. Ако на бачо ти Пламен му се влачи някои пешеходец, както Мано на червено, в момента, когато той трябва да тръгне с Москвича, имаш ли на идея вътре и от отвореното стъкло на колата (ако можем да наречем така нашата), какви клаксони и псувни ще чуеш, а пресичащият ще бъде наречен с “най-прекрасните”  епитети като свиня, говедо, идиот и простак, влечуго, а не съм сигурна дали няма да бъде “поместен” с бронята без време на отсрещния тротоар.

      Тук това не може да се случи, защото аз здраво го държа под мишниците и се оглеждам дали ще успеем да преминем, докато е зелено за пешеходци. Давам зор с придръпване и усещам,  че той запъва на едно място и ми вика “пара, пара” (спри, спри). Аз се ядосвам как можем да спрем на средата, а и “зеленото човече“ вече ни намига да засилим крачката, че червеното ще светне. Поглеждам го, защо не върви и изпадам в шок. Панталонът му се смъкнал на земята и той - по бели шорти с кантове. Готов за мач, стига някой да му подаде топката, а друг да му нагласи краката да я ритне и да уцели вратата с един гол.  На всичкото отгоре се смее с глас (все едно си е у тях). По този начин привлече погледите на всички. Ми остави срама, ами и аз от смях се гипсирах. Панталонът паднал с колана и ми идва да го пребия, че сто пъти го питах на тръгване хубав ли е. Този е върхът на баира да прави сеир на народа. Светофарът вече мина на червено и всички пешеходци се изтеглиха отсреща, а аз, по средата на пешеходната пътека, откопчавам каиша на Мано да му вдигна панталона. Регулировчикът видя, че проблемът е “технически“ и застана срещу движението, да не тръгнат да ни отнесат и мен, и негo, а жена му да остане без вестник. Помогна ми един испанец, та го за влачихме отсреща и му облякохме панталона. Той пък не спря да се хили, а по този начин и аз не можех да спря кикота си. Цирк Буш. Викам му да не се смее, че всички ни гледат и ни се чудат на акъла, но той от дума не разбира. Седнахме на една улична пейка да успокоим топката и той като се оцъкли в една кола между гумите. Скочи и хукна да бяга. Той не може да ходи – дребчи, а като засили стъпката – цена няма. Това не се описва. Няма такива думи. Викам му:

      - Къде хукна бе, човече? – а той ми показва, че под колата има бомба. Нали тук онези от ЕТА залагат “фишеци“ под колите на улиците и той халюцинира. Убеждавам го, че ако има бомба, то тя ще ни разпарчедиса след първата стъпка (както тичкаме бързичко едва-едва), но той не ще и да чуе. Някое дете си е изпуснало топката, както си е играло, но човекът е убеден, че не се знае какъв заряд от динамит има в топката и на бегом се изнесохме от “бойното поле“.

      Това бях го забравила. То тук едно ли е станало, та да помня всичко, но като го прочетох в моето писмо от преди шест години до Ивалинка, изплуваха в съзнанието ми футболните долни гащи на Маноло на средата на светофара и заличи спомена за бисквитките на Ника с дупките по средата. Дано забравя и двете неща, защото, като взема да си ги припомня някъде, където не трябва, ще стана за смях на хората в някой тъжен траурен момент.