Беше красив есенен ден. Слънцето тъкмо залязваше зад близкия баир, играейки си с разноцветните листа на дърветата. Всичко бе обсипано, като че ли с цветен прашец- червено, кафяво, жълто и тук-там зелено, преливаха в клоните на дърветата и се губеха по сивия асфалт. Подухна лек ветрец и феерия от падащи разноцветни листа се завихри във въздуха, полягайки леко на земята. Беше тихо и спокойно. Врабчетата бяха замлъкнали, притихнали под стрехите на къщите. Денят отстъпваше на нощта, така както лятото- на есента...
По притихнала улица се движеше една млада жена, свела поглед в земята. Ситни сълзи капеха от големите й кафяви очи и попиваха в нападалите листа. Тя бе тъжна, по-тъжна отколкото някога бе била в живота си. По-тъжна, дори от случката, в която баща й бе загинал. Никой не бе умрял, но това, което предстоеше да се случи, щеше да я убие, може би не и тялом. След тази вечер тя щеше да умре вътрешно, душата й щеше да бъде погубена, тя вече се разпадаше...
Жената потрепери при поредния п ...