Кажете ми, че не е истина, че сънувам. Искам да усетя как той леко ме целува и ме гали, за да ме събуди от този кошмар. Искам да отовря очи и да видя лицето му, надвесено над моето. Вместо това, отварям очи и виждам празната стая. Сълзите капят, не спират. Звук няма - само сълзи. Знам, че мога да живея без него, мога! Но с него е много по-хубаво! Накъде да погледна, за да не се сещам за него? Коя песен да си пусна, за да не мисля за него?
Гледам се в огледалото и сълзите пак потичат. Мисля как той също е гледал това лице. Чудя се за какво ли си е мислел. Отново лягам в леглото. Отново сълзи. Музиката звучи, а сълзите текат ли текат. Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че това се случва. Поватрям "Мразя го, мразя го!" Поватярм го, а не е истина. Как да го мразя?! Той не е виновен. Не е виновен, че "не се полчуи". Не е виновен, че не искам да се смея повече. Не е виновен, че не искам да излизам и да се срещам, с когото и да било. Не е виновен, че сълзите текат ли... текат. Не е виновен, че така жестоко ми липсва. Не е виновен, че лицето му е пред очите ми. Не е виновен, че като последната глупачка повярвах на сладките му приказки. Не е виновен, че проклетите сълзи не спират. Отново ставам. Отново отивам пред огледалото. Виждам едно разплакано лице. Това лице той не е виждал. Виждал го е само усмихнато, понякога сериозно, но никога обляно в сълзи. Махам се от огледалото, то не ми помага. А сега накъде? Сълзите все още не спират. Сядам на пода и една сълза пада на коляното ми. Поглеждам я, стои там... не мърда, иска да ми каже нещо. Да, ето - чувам я. Тихо, момент да чуя какво казва. Вглеждам се внимателно и виждам бързо сменящи се образи... вътре в нея. Той е навсякъде. Ето... той, докато ме гледа. Усмихва се. Пуши цигара. Говори. Замислил се е. Отпива от чашата си. Сърдит е. И все той. Никой друг.
Образите изчезват и сега чувам ясно какво ми казва сълзата: "Толкова съм тъжна, толкова зле се чувствам. Паднах от високо и ме боли жестоко. Беше ми добре там горе, в очите ти... Гледах го и му се радвах. Вече никога няма да го видя. Защо ми причини това?! Трябваше да ме пазиш, трябваше да ми позволиш да го погледна още веднъж. Трябваше да ме предупредиш, че онзи път беше последен. Трябваше да знам!"
Хм... млъкна и изчезна, попи в кожата ми. Замислям се... и аз трябваше да знам, че онзи път беше последен. Трябваше да знам. Трябваше да му кажа колко много държа на него. За него не би имало значение, но все пак исках да му го кажа. Трябваше да знам, че онзи път беше последен. Трябваше да знам, че онази целувка беше последна. Трябваше да знам, че за последен път докосвам ръката му. Трябваше да знам, че за последен път виждам лицето му от толкова близо. Трябваше да знам, че... не го е грижа!
Сълзите продължават да капят. Коляното ми е съвсем мокро. Чувам ги как крещят. Чувствам тяхната болка. Усещам как се разбиват още преди да са докоснали твърда повърхност. Още преди да паднат, те знаят какво ги чака. Очакват разкъсващата болка от удара с действителността. Защо ли и аз не я очаквах?! Защо никой не ме подготви?! Или може би просто не се вслушвах в думите на околните?! Не успях да се защитя, защото в главата ми беше само той. А сега? Каво ми остана сега?! Останаха ми тъжните песни, пода на стаята и разбира се... СЪЛЗИТЕ!!!