Имало едно време един старец и една старица. Те живеели в малко селце, в схлупена едноетажна къщурка, която приличала на ленива костенурка, спряла насред прашен път за почивка. Мъжът се казвал Виктор, което означавало „победа“, а жената – Надежда. Съчетани в едно, имената им образували странна смесица в този разнолик свят.
Животът им тихичко течал към хоризонта, облечен в свобода. Слънчевите лъчи били единственият приток на живителни сили за тях. Всеки път, когато жълтурко покорявал небесния свод, по който липсвали облачета, възрастните посядали на дъсчената пейка откъм разбитата улица и наблюдавали нежния танц на чуруликащите птички.
– Ех, Викторе! Дали чедата няма да се сетят за нас и да дойдат… – въздишала тежко Надежда.
– Ще дойдат! Ще дойдат! Ти се не бой… – отвръщал ѝ той.
Тежала им много тази болка – забравата. Когато човек е млад и жизнен, като че ли целият свят е в краката му. Въздухът му се струва някак по-приятен и свеж, ограничения и хоризонти за него няма, а в сърцето му е ...