Пак не се получи. Опитваха за кой ли път, не става! Светла бавно се надигна от леглото и дълбоко въздъхна. Отиде до прозореца и дръпна рязко пердето. Навън зимата беснееше с пълна сила. Дърветата имаха бели калпаци, като на дядо ù. Обичаше да си го слага на главата, а баба ù му се караше, че не запомня къде му е мястото. Прибереше ли се вкъщи, го захвърляше на стола, а тя не обичаше безпорядъка. Вятърът свиреше в комина тъжната си песен, като чувствата, които я изпълваха. Защо Господ я наказва?
Искаше дете. Приятелките ù вече имаха, а тя стои самотна по цял ден вкъщи и работа не може да си намери. Вярно, че не търси усилено. Мисълта й е все за децата. Всяка вечер сънува един и същи сън. Едно момченце я буди с нежен глас.
-Мамо, ела с мен!
Става и тръгва с него. На години е 5-6 годишно, облечено в тънички
дрешки, с чипо носле, като нейното, очите му - сини, като небето, но тъжни. Толкова хубави, а готови всеки миг да заронят сълзи.
Минават през площада. То върви пред нея и не отронва ни ...