Изчезваха. Мъжете умираха в безкрайната война на север, а непознат вирус убиваше бебетата преди да се родят. Никой не помнеше кога започна да вали. Само няколкото останали старци бяха виждали слънцето. Разказите им за цветовете и светлосенките, миризмите, топлината, залезите, котките по покривите и завесите от шарено пране през улиците се бяха превърнали в приказки за лека нощ.
Вешу се тревожеше най-много за сектите и престъпните банди, които поглъщаха все повече територии и хора в кралството му. Беше благодарен на проститутките и кръчмарите, които с тъмните кръгове под очите си попиваха част от страха и отчаянието. Макар че удвои броя на пазачите на реда и им позволи да стрелят без предупреждение, беше сигурен че съвсем скоро някой от новите религиозни водачи ще посегне към властта му.
Често се появяваше публично. Говореше разпалено за дадената им свише възможност да отворят сърцата си и да покажат съпричастност към чуждата болка и нужда. Някой ден, казваше, когато докажем, че сме достойни, че сме станали по-добри и по-чисти, ще посрещнем слънцето. Освен това раздаваше пари за храна и прокапали покриви, караше с охраната си колело до бедняшките квартали и обратно до палата си, молеше се в храмовете, поръчваше патриотични песни и постановки, прегръщаше вдовиците и майките с мъртви утроби. Намираше някои от тях за доста прилични. Понякога даже си позволяваше, естествено без никой да забележи, да опита с върха на езика си вкуса на сълзите им.
Загуби съня си. Армията от лечители и съветници около него постоянно го заливаше с прогнози и обещания, но те също бяха обезверени и уплашени.
После се появи тя. Военнопленница, извадена полужива от потопен вражески кораб. Вешу веднага разбра, че тя е чудото, което чакаха. Все още не знаеше какво точно означава това, но я прибра в палата и доброто начало беше сложено още същата нощ с десетчасов непробуден сън.
Кожата ѝ беше прозрачна като на всички, израснали под дъжда. Но не само кожата. Вешу знаеше, че заради възраждащите се суеверия, албиносите като нея са провъзгласени за демони. Смяташе се, че телата им притежават магически способности и разчленените им трупове се продаваха на черния пазар за космически суми. После от тях се произвеждаха амулети за късмет и богатство. Други вярваха, че сексът с жена албинос може да излекува човек от най-страшните болести. Ако Вешу не беше минал случайно през площада онзи ден, тя вероятно щеше да приключи в някой бордей с дълга опашка от болни и отчаяни мъже пред вратата си.
Харесваше му да си мисли, че я е избавил от ужасна участ, но после разбра, че тя щеше да я приеме със смирение и благодарност, както всичко друго. Нарече я Сън. Първо само спяха, по цели дни и нощи. Той сънуваше нейните сънища, а тя сънуваше слънцето. Вешу за първи път в живота си усети цялата му магия. После започнаха да си говорят. За дъжда, за мъртвородените бебета, за загубата на вяра и разпадащата се цивилизация, за натрупания грях и изкуплението. Вешу смяташе, че с рационални тактически ходове все пак може да се избегне края. Не искаше да допусне, че хилядолетията култура и научен прогрес, както и паметта за идеала за богоподобието на човека могат да се пръснат като сапунен мехур. Сън се усмихваше. Тя дълго беше очаквала, че изправени лице в лице с предизвестената смърт, хората могат и ще изберат най-трудното, но единствено възможно решение – спасението на душите си. Ала те бяха избрали да потънат още по-дълбоко в мрака. Според нея беше време за потоп и Ноев ковчег и ново начало. Не разбираше защо ѝ е даден този дар да събужда надежда със сънищата си, но го беше приела и се опитваше да докосне с него повече хора.
Една година по-късно.
Сън всеки ден ходеше някъде и не му казваше къде. Накрая разбра, доложиха му. Ходеше тайно при бременните, прегръщаше големите им кореми и заспиваше върху тях. И после започнаха да се раждат деца. За първи път от десет години. Всичките като нея прозрачни. Повечето бяха убити веднага. Хората бяха смутени и объркани, но най-силните гласове бяха срещу нея. Искаха смъртта ѝ. Била изпратена от враговете да напълни земите им с демони.
- Сън, искат от мен да те убия, при това публично. В противен случай ще подпалят палата и двамата ще бъдем екзекутирани на площада. Защо не ми каза какво правиш?
- Направих това, което трябваше да направя. Ще стане това, което трябва да стане.
-Но сега какво? Какво очакваш от мен?
-Обичам те. Ще приема всеки твой избор.
-Да избягаме? Къде можем да се скрием?
-Найвероятно никъде.
-Ще измисля нещо!
Вешу не легна да спи до Сън пет нощи. Организира всичко за бягството, щяха да се измъкнат през таен тунел, който тръгваше от палата и стигаше до пристанището. Оттам щяха да плават на север. Щяха да боядисат косата на Сън червена, а той щеше да е с дрехи на обикновен войник.
В деня преди да тръгнат, Вешу се разколеба. Не знаеше точно кое го накара да промени решението си. Дългът към предците умрели бранейки тези земи, страхът от неизвестното, властолюбието, усещането, че е недостоен за Сън.
На следващата сутрин на вратата на спалнята му се потропа и я отведоха. Преди това тя го погали и му се усмихна, каза му че отдавна му е простила.
Под дъжда се бяха събрали хиляди. Щяха да я убият с камъни. Когато и последния камък беше хвърлен, облаците се разкъсаха и изгря слънцето.
© Малката Мис Все права защищены